Постепенно приглушеното бучене се извиси и чувството за движение напред надделя над еднообразното трептене от Брауновото движение.
— Ще загася светлините — каза Оуънс, — а вие по-добре си починете, докато достигнем сърцето.
Щом светлините загаснаха, всички отново застанаха до прозорците, дори и Майкълс.
Светът около тях беше напълно променен. Все още плаваха в кръв. Все още съдържаше всичките парчета и части, всичките фрагменти и молекулни съединения, тромбоцитите и червените кръвни клетки, но каква разлика, каква разлика…
Намираха се в горната празна вена — главната вена, идваща от главата и шията. Целият кислороден запас на кръвта беше изконсумиран. Кислорода на червените кръвни телца беше отнет и сега те съдържаха хемоглобин, а не оксихемоглобин — това яркочервено съединение на хемоглобина и кислорода.
Самият хемоглобин беше синьо-лилав и при моментните проблясъци на миниатюризираните светлинни вълни от кораба, всяка клетка просветваше в синьо и зелено, с отсенки на лилаво. Всичко останало имаше окраската на тези лишени от кислород клетки.
Покрай тях се плъзгаха тромбоцити, а на два пъти кораба премина на безопасно разстояние от замислените грамади на белите кръвни клетки, които сега имаха зеленикав оттенък.
Грант отново се загледа в профила на Кора, която се взираше навън с почти набожна почит и сама изглеждаше безкрайно загадъчна на мрачносинята светлина. Тя беше снежната царица на полярно царство, осветена от синьо-зелената зора, помисли си по донкихотовски Грант и изведнъж почувства пустота и копнеж.
— Великолепно! — промълви Дювал, но забележката му не беше предизвикана от вида на Кора.
— Оуънс, готов ли сте? — попита Майкълс. — Ще ви насочвам през сърцето.
Отправи се към плота с картите и включи малка настолна лампа, която веднага разсея мрачната синева, която изпълваше „Протей“ със загадъчност.
— Оуънс — каза той — схема на сърцето А-2. Приближаване. Дясното предсърдие. Намерихте ли го?
— Да, открих го.
— В сърцето ли сме вече? — запита Грант.
— Ослушайте се — каза раздразнено Майкълс. — Не гледайте! Слушайте!
Всички в „Протей“ притаиха дъх.
Можеха да го чуят — подобно на далечна артилерийска стрелба. Беше само ритмично потрепване на пода на кораба, бавно и отмерено, но ставащо все по-силно. Тъп тътен, последван от още един, малко по-слаб. След това повторение, по-силно, още по-силно.
— Сърцето — каза Кора. — То е.
— Точно така — потвърди Майкълс, — но много забавено.
— А ние не го чуваме точно — каза Дювал недоволно. — Звуковите вълни са твърде големи, за да въздействат на ушите ни. Те пораждат вторични вибрации в кораба, но усещането не е същото. При едно истинско изследване на тялото…
— Някога в бъдещето, докторе — прекъсна го Майкълс.
— Звучи като оръдие — обади се Грант.
— Което стреля преграден огън — допълни го Майкълс. — Два милиарда удара за седемдесет години. Дори повече.
— И всеки удар — каза Дювал — е тънката преграда, която ни отделя от вечността и ни дава време да намерим спокойствие…
— Специално тези удари — прекъсна го Майкълс — ще ни изпратят направо във вечността и няма да ни дадат никакво време. Млъквайте всички! Готов ли сте, Оуънс?
— Да. Поне съм на управлението, а картите са пред мене. Но как ще намеря пътя си през тази плетеница?
— Не можем да се изгубим, дори и да се опитаме. Сега сме в горната празна вена, в точката на свързването и с долната празна вена. Намерихте ли го?
— Да.
— Добре. След няколко секунди ще навлезем в дясното предсърдие, първата камера на сърцето и ще бъде добре ако отвън спрат сърцето. Грант, предайте им координатите ни.
Грант се взираше занесено, очарован от гледката пред тях. Празната вена беше най-голямата вена в човешкото тяло и в последния си участък приемаше цялата кръв от тялото, освен кръвта от дробовете. С наближаването на предсърдието тя премина в огромна отекваща камера, чиито стени се губеха в мрака и „Протей“ изглеждаше изгубен в тъмен, безмерен океан. Ударите на сърцето се бяха превърнали в бавен, ужасяващ гръм и при всеки тътен корабът подскачаше и се тресеше.
При второто повикване на Майкълс, Грант се сепна и се обърна към радиопредавателя.
— Трикуспидалната клапа пред нас — извика Оуънс.
Останалите погледнаха напред. Можеха да я видят в края на дълъг, дълъг коридор. Три искрящи червени плочи, които се разделяха и разтваряха, отдалечавайки се от кораба. Появи се отвор, който се увеличаваше с раздалечаването на върховете на клапата. Отвъд беше дясната камера, едната от двете главни камери.