— Карате ме да се чувствам като необикновен глупак.
— За вас може би е така. Във всеки случай не сте страхливец. Но сега трябва да се заема с лазера.
Кора хвърли бърз поглед към Майкълс, който се връщаше в креслото си.
— Лазерът ли? Мили Боже, бях забравил. Е, ще се опитате да разберете дали не е фатално повреден, нали?
Оживлението, което беше я обзело по време на предишния разговор, изчезна веднага.
— О, само да можех!
Тя се насочи към задната част на кораба. Майкълс я проследи с поглед.
— Какво става с лазера? — попита той.
— Ще провери сега — кимна с глава Грант.
Майкълс се поколеба преди следващата си забележка. Поклати леко глава. Грант го наблюдаваше без да каже нищо.
Майкълс се настани в седалката си и накрая каза:
— Какво мислите за сегашната ситуация?
Грант, който до този момент беше погълнат от Кора, погледна през прозореца. Движеха се между две паралелни стени, почти докосващи „Протей“, които блестяха жълтеникаво и бяха изградени от успоредни нишки, подобни на огромни дървени трупи, наредени един до друг.
Течността около тях беше бистра, без клетки или някакви други обекти, почти без никакви парчета материя. Приличаше на море при пълно безветрие и „Протей“ цепеше водите му с равномерно, бързо движение, нарушавано единствено от приглушеното Брауново движение.
— Брауновото движение се засили — каза Грант.
— Течността тук е с по-малка плътност, отколкото кръвната плазма, поради което движението на молекулите не е толкова забавено. Но няма да сме тук за дълго.
— Доколкото разбрах, вече не сме в кръвта.
— Прилича ли ви на нея? Това е пространството между слоевете на плевралната мембрана, която обхваща белите дробове. От тази страна мембраната е закрепена към ребрата. Всъщност, би трябвало да видим големи плавни издутини, когато минаваме край тях. Другата мембрана е закрепена към белите дробове. Ако искате конкретни имена, те се наричат съответно париетална и висцерална плевра.
— Всъщност, не държа да ги знам.
— Така си и мислех. В момента се намираме в слоя от смазваща течност на плеврата. Когато дробовете се разширяват при вдишването и свиват при издишването, те се придвижват спрямо ребрата и тази течност смекчава, и изглажда движението. Този слой е толкова тънък, че е прието да се счита, че в здравото тяло двете мембрани се допират. Поради микроскопичните ни размери ние можем да се придвижим между двете ципи, през слоя течност.
— Когато дробовете се придвижват в гръдния кош, това не ни ли въздейства?
— Това движение периодично ни ускорява и задържа. Всъщност не е толкова значимо.
— Ха — подвикна Грант. — Да не би тези мембрани да имат нещо общо с плеврита?
— Определено. Когато плеврата е инфектирана и възпалена, всяко дишане се превръща в агония, а кашлицата…
— Какво ще се случи ако Бенеш се разкашля?
— При сегашното ни положение — повдигна рамене Майкълс — предполагам, че ще бъде фатално. Ще се разбием. Но няма причини за кашляне. Той е в състояние на хипотермия и под упойка, и неговата плевра, повярвайте ми, се намира в добро състояние.
— Но ако я раздразним…
— Прекалено сме малки за да го направим.
— Сигурен ли сте?
— Можем да говорим само за вероятности. Вероятността за кашлица сега е твърде малка, за да се безпокоим за нея — каза с напълно спокоен глас Майкълс.
— Разбирам — рече Грант и се обърна за да види какво прави Кора.
Тя и Дювал бяха в работилницата, приведени и двамата над тезгяха.
Грант тръгна към тях, а Майкълс го последва.
Лазерът беше разглобен върху плот от матово стъкло, осветено отдолу, така че всяка част се виждаше ясно.
— Какви са повредите? — попита строго Дювал.
— Само тези части, докторе, а също и този проводник. Това е всичко.
Дювал замислено разгледа частите, докосвайки всяка от тях с деликатните си пръсти.
— В такъв случай най-важната повреда е този разбит транзистор. Това означава, че не можем да възбудим лазера и той е неизползваем.
— Нямате ли резервни части? — прекъсна го Грант.
Кора вдигна глава към него и виновно отмести очи от твърдия му поглед.
— Нищо, което да е подходящо. Трябваше да вземем втори лазер, но кой можеше да знае… Ако не се беше разхлабил…
— Сериозно ли говорите, д-р Дювал? — попита мрачно Майкълс. — Наистина ли този лазер е неизползваем?
По лицето на Дювал пролази нетърпение.
— Винаги съм сериозен. А сега не ме безпокойте.
Изглеждаше потънал в мисли.
Майкълс повдигна рамене.
— В такъв случай, това е края. Преминахме през сърцето, заредихме въздушните си резервоари в белия дроб, но всичко е било напразно. Не можем да продължим.