— Добре. Но, отново всички бяха съсредоточени върху онова, което ставаше. Вие или Дювал, или мис Питърсън сте могли да се върнете бързо до кораба, да развържете възела и да се завърнете незабелязано. Предполагам, че дори Оуънс е могъл да напусне кораба с тази цел.
— Да, но Дювал имаше най-добрата възможност. Точно преди да се изгубите, той се върна при кораба с шнорхела. Каза, че въжето се е развързало пред очите му. От самопризнанието му знаем, че е бил на най-подходящото място в подходящото време.
— И все пак остава възможността да е било случайност. Какъв е бил мотива му? Лазерът вече беше повреден, така че всичко, което е щял да постигне, като развърже осигурителното въже, е да ме постави в опасност. Ако целта му е била да провали мисията, защо ще се захваща с мене?
— О, Грант, Грант! — Майкълс се усмихна и поклати глава.
— Добре, говорете. Недейте само да грухтите.
— Да предположим, че младата дама се е погрижила за лазера. И, да предположим, че Дювал е бил заинтересован специално от вас. Да предположим, че е искал да се отърве от вас, което неизбежно би навредило на мисията.
Грант го гледаше безмълвно.
— Може би Дювал не е чак толкова погълнат от работата си — продължи Майкълс, — че да не забележи интереса, който асистентката му проявява към вас. Грант, вие сте млад мъж с приятната външност, а освен това я предпазихте от сериозни наранявания във водовъртежа, може би дори спасихте живота й. Дювал видя това и трябва да е видял и реакцията й.
— Това не беше реакция. Тя не се интересува от мене.
— Видях я, когато се бяхте изгубили в алвеолата. Тя беше обезумяла. Това, което тогава беше очевидно за всички, вероятно е станало ясно на Дювал много по-бързо — че вие я привличате. Поради това може да е решил да се отърве от вас.
Грант прехапа замислено долната си устна и след това каза:
— Добре. А загубата на въздух. Не беше ли случайност?
— Не знам — вдигна рамене Майкълс. — Подозирам, че ще предположите, че Оуънс е отговорен за това.
— Може би. Той познава кораба. Проектирал го е. Най-добре познава управлението му. И само той проверява за нередности.
— Така е, така е.
— И, като сме започнали — продължи Грант с нарастващ гняв, — какво ще кажете за артерио-венозната фистула? Случайност ли беше или знаехте, че е там?
Майкълс се отпусна в креслото си и го погледна озадачено.
— Мили Боже, не бях помислял за това. Честна дума, Грант, седях тук и си мислех, че нищо от случилото се не би могло да сочи към мене. Осъзнавам, че тайно съм могъл да повредя лазера или да развържа осигурителното въже, или да повредя клапата на въздушната камера, когато никой не ме гледа — или и трите. Но при всеки случай беше много по-вероятно да го е направил някой друг. При фистулата, признавам, не би могъл да бъде никой друг освен мене.
— Точно така.
— Освен, разбира се, че не знаех, че е там. Но не мога да го докажа, нали?
— Не, не можете.
— Четете ли криминални романи, Грант.
— Преди години прочетох няколко.
— Професията ви разваля удоволствието. Да, мога да си го представя. Но знаете, че в криминалните романи всичко е толкова просто. Някаква тънка улика сочи към една единствена личност и никой друг не я вижда, освен самия детектив. Изглежда, че в истинския живот уликите сочат навсякъде.
— Или никъде — каза твърдо Грант. — Би могло просто да бъде поредица от случайности и неудачи.
— Би могло.
Но нито единия не звучеше много убедително. Или убедено.
Глава 14
ЛИМФАТА
— Д-Р МАЙКЪЛС, погледнете напред — долетя гласа на Оуънс от кабината. — Това ли е завоя?
Усетиха, че „Протей“ забавя движението си.
— Твърде много говорим — промърмори Майкълс. — Трябваше да гледам накъде отиваме.
Непосредствено пред тях се виждаше отвора на някаква тръба. Тънките й стени бяха неравни и се разширяваха в голяма фуния. Диаметърът на отвора беше малко по-голям от размерите на „Протей“.
— Тази е подходяща — извика Майкълс. — Напред към нея.
Кора беше изоставила работата си и гледаше напред в захлас, но Дювал остана на мястото си и неуморно продължаваше да работи с безкрайно търпение.
— Това би трябвало да е лимфен съд — каза Кора.
Бяха навлезли в него и стените му ги заобикаляха отвсякъде. Размерите на съда не бяха по-големи от тези на капиляра, който бяха напуснали преди малко.
Както и при капиляра, стените бяха изградени от плоски клетки с форма на многоъгълник, всяка със заоблено ядро в средата. Течността, в която се движеха напомняше на онази, която изпълваше плевралната кухина и искреше жълтеникаво на светлината на прожекторите, придавайки жълт цвят на стените. По-тъмните ядра се открояваха с почти оранжевия си цвят.