— Оуънс, следвате ли маршрута — подвикна Майкълс.
— Да, но изглежда ще е лесно да завия в погрешна посока.
— Не е фатално, но помнете, че главната ни посока е нагоре. Следвайте, доколкото можете показанието на гравитомера и няма да сгрешите.
„Протей“ зави рязко и изведнъж всичко стана сиво. Пред тях нямаше нищо, което да не е по-тъмно или по-светло сиво. Преминаха покрай малък пръчковиден обект, по-къс и много по тесен от кораба, след това покрай гроздове от много малки сферични обекти с мъхеста повърхност.
— Бактерии — промърмори Майкълс. — Виждам ги прекалено подробно, за да разпозная вида им. Не е ли странно? Прекалено много детайли.
„Протей“ се движеше бавно, следвайки колебливо множеството плавни извивки и завои на канала.
Дювал пристъпи на прага на работилницата.
— Какво става? Не мога да работя ако кораба не следва прав курс. Стига ми и Брауновото движение.
— Съжалявам, докторе — каза хладно Майкълс. — Преминаваме през лимфен възел и нищо не може да се направи.
Дювал се обърна разгневен.
Грант се взря напред.
— Д-р Майкълс, пред нас е голяма бъркотия. Какво е това, което прилича на водорасли?
— Ретикуларна мрежа — отвърна Майкълс.
— Д-р Майкълс? — викна Оуънс.
— Да?
— Нишките на мрежата стават по-дебели. Няма да успея да мина през тях без да ги повредя.
— Не се безпокойте — каза Майкълс замислено. — Дори и да причиним някакви повреди, те ще са минимални.
„Протей“ навлезе в сноп влакна, които се раздвижиха, провлачиха се по прозорците на кораба и останаха назад. Това започна да се повтаря отново и отново с нарастваща честота.
— Всичко е наред, Оуънс — рече окуражително Майкълс. — Тялото може да възстанови такива повреди без проблеми.
— Не се безпокоя за Бенеш — възрази Оуънс. — Безпокоя се за кораба. Ако се задръстят клапите, двигателят може да прегрее. Освен това нишките полепват по нас. Не забелязвате ли промяната в звука на двигателя?
Грант не успя да чуе нищо и прехвърли вниманието си навън. Корабът се промушваше през гора от филизи. На светлината на прожекторите те хвърляха заплашителни кафеникави отблясъци.
— Скоро ще излезем от тях — заяви Майкълс, но в гласа му определено се долавяше безпокойство.
Пътят се поразчисти и Грант наистина успя да долови промяната в звука на двигателя — дрезгаво бръмчене, като че ли чистия звук на мехурчетата, излизащи през изпускателните клапите се заглушаваше.
— Дръжте се! — викна Оуънс.
Последва мек удар с бактерия. Тялото на бактерията се изви по формата на прозореца, върна формата си и отскочи назад, оставяйки петно върху стъклото, което бавно се отми.
Пред тях се виждаха още бактерии.
— Какво става? — учудено попита Грант.
— Мисля — каза Майкълс, — че сме свидетели на реакцията на антителата срещу бактериите. Белите клетки не участват. Вижте! Наблюдавайте стените на бактерията. Не се вижда ясно поради миниатюризираната светлина, но можете да го забележите.
— Страхувам се, че не виждам нищо.
— Аз също не виждам нищо — прозвуча до тях гласът на Дювал.
Грант се извърна.
— Готов ли е проводника, докторе?
— Не още — отговори Дювал. — Не мога да работя в тази бъркотия. Ще изчакам малко. Какво споменахте за антителата?
— Докато не работите нека да изгасим осветлението. Оуънс?
Светлините загаснаха и единственото осветление сега идваше отвън — призрачни сиво-кафяви отблясъци, които придаваха на лицата им гневен вид.
— Какво става навън? — попита Кора.
— Точно това се опитвам да обясня — отвърна Майкълс. — Наблюдавайте стените на бактерията пред нас.
Грант се опита да види нещо, присвивайки очи на трепкащата светлина.
— Имате предвид малките неща, които приличат на сачми.
— Да, тях. Това са молекулите на антителата. Протеини, достатъчно големи при нашите размери за да бъдат видени. Има едно наблизо. Вижте го. Вижте го.
Едно от антителата се завъртя покрай прозореца. Отблизо изобщо не приличаше на сачма. Изглеждаше доста по-голямо от сачма и приличаше на кълбо преплетени спагети. Тук-там, виждащи се само като слаби проблясъци светлина, стърчаха тънки нишки.
— Какво правят антителата? — попита Грант .
— Всяка бактерия има клетъчна стена, изградена от определени атоми, които са свързани по специфичен начин. За нас стените изглеждат гладки, но ако бяхме още по-малки — с молекулярни, а не с бактериални размери — щяхме да видим, че всяка стена прилича на мозайка и тази мозайка е различна за всеки вид бактерии. Антителата пасват точно на тази мозайка и щом веднъж покрият ключовите позиции, стената се разрушава. Все едно да се запуши носа и устата на човек и да се задуши до смърт.