— Не. Какво означава?
— Няма нужда да ви казвам, докторе, че ухото е уред за съсредоточаване и усилване на звукови вълни. Най-лекият шум, най-лекият външен шум ще предизвика силни вибрации във вътрешното ухо. При нашите размери това ще бъде смъртоносно.
— Да, разбирам — замисли се Дювал.
— Вътрешното ухо винаги ли вибрира? — запита Грант.
— Освен ако не е тишина, под прага на чуваемостта. Но по нашите мащаби вероятно дори и тогава ще усетим някакви слаби движения.
— По-лоши ли ще бъдат от Брауновото движение?
— Може би не.
— Доколкото разбрах, звукът трябва да дойде отвън — каза Грант. — Ако минем през вътрешното ухо бумтенето на двигателя и звукът от нашите гласове няма да ни въздейства, нали?
— Не съм сигурен. Вътрешното ухо не е създадено за нашите миниатюризирани вибрации.
— В такъв случай, ако хората навън в болничната зала поддържат пълна тишина…
— Как ще ги накараме? — прекъсна го Майкълс.
След това, почти грубо, процеди:
— Вие разбихте радиото, така че не можем да се свържем с тях.
— Но те могат да ни проследят. Ще видят, че се насочваме към вътрешното ухо. Ще разберат, че е необходима тишина.
— Дали ще се досетят?
— А няма ли? — нетърпеливо каза Грант. — Повечето от тях са медици и разбират достатъчно от тези неща.
— Искате ли да поемете такъв риск?
Грант се огледа наоколо.
— Какво мислят останалите?
— Ще следвам всеки курс, който ми наредите, но няма да го избирам сам — каза Оуънс.
— Не съм сигурен — рече Дювал.
— Аз съм сигурен — каза Майкълс. — Против съм.
Грант хвърли бърз поглед към Кора, която мълчаливо седеше.
— Е, добре — рече той. — Отговорността е моя. Насочваме се към вътрешното ухо. Изберете маршрут, Майкълс.
— Вижте… — започна Майкълс.
— Решението е взето, Майкълс. Изберете маршрут.
Майкълс почервеня, след това вдигна рамене.
— Оуънс? Трябва да завием наляво в точката, която ви показвам…
Глава 15
УХОТО
КАРТЪР разсеяно вдигна чашата с кафе. Няколко капки се разплискаха и паднаха върху панталоните му. Забеляза ги, но не им обърна никакво внимание.
— Какво имате предвид, като казвате, че те са завили?
— Предполагам, разбрали са, че са загубили твърде много време в лимфния възел и не искат да минават през повече възли — каза Рейд.
— Добре. Но къде отиват тогава?
— Не съм още напълно сигурен, но мисля, че се насочват към вътрешното ухо. Не бих казал, че го одобрявам.
Картър остави чашата си и я избута встрани. Не беше я докоснал до устни си.
— Защо не?
Погледна към брояча на времето, който сочеше 27.
— Ще бъде трудно. Трябва да внимаваме със звуците.
— Защо?
— Не можеш ли да се досетиш, Ал? Ухото реагира на звуците. Кохлеата вибрира. Ако „Протей“ е някъде наблизо, той също ще завибрира и това може да продължи, докато се разруши.
Картър се наклони напред и се взря в спокойното лице на Рейд.
— Тогава защо отиват натам?
— Предполагам, защото мислят, че този път е единствения, който ще ги отведе достатъчно бързо до целта. Или просто са полудели. Няма как да го разберем, след като унищожиха радиото.
— Там ли са вече? — попита Картър. — Имам предвид, във вътрешното ухо.
Рейд натисна един бутон и зададе бърз въпрос.
— Наближават.
— Дали хората в операционната зала разбират необходимостта да пазят тишина?
— Предполагам.
— Предполагаш? Какво хубаво нещо е предположението.
— Няма да са дълго в него.
— Ще бъдат достатъчно дълго. Слушай, кажи на хората, там долу… Не, твърде късно е за да рискувам. Дай ми лист хартия и повикай някой отвън. Кой да е.
Влезе въоръжен мъж от охраната и отдаде чест.
— О, я млъкни — измъчено каза Картър, без да отговори на поздрава. Беше написал на листа с големи букви: „ТИШИНА! ПЪЛНА ТИШИНА, ДОКАТО «ПРОТЕЙ» Е В УХОТО.“
— Вземи това — Картър му подаде листа. — Върви в операционната и го покажи на всеки. Убеди се, че са го видели. Ако създадеш някакъв шум, ще те убия. Ако кажеш само една дума, ще те изкормя. Ясно ли е?
— Да, сър — отвърна войника, но изглеждаше смутен и разтревожен.
— Върви. Побързай. И си свали обувките.
— Сър?
— Сваляй ги. Ще ходиш в залата по чорапи.
Наблюдаваха от наблюдателната зала, като брояха неизбежните секунди, докато войникът най-сетне влезе в операционната по чорапи. След това започна да обикаля от доктор към сестра, като показваше листа и сочеше с пръст към контролната зала. Един след друг хората кимаха мрачно. Никой не помръдваше от мястото си. Като че ли масова парализа беше обхванала всички в залата.