— Очевидно разбраха — каза Рейд. — Без специални инструкции.
— Браво на тях — изръмжа Картър. — Сега слушай, свържи се с хората при уредите. Нито един зумер не трябва да бръмчи, никакви камбанки, никакви гонгове, нищо. А също и никакви мигащи светлини. Не искам някой да промърмори заради тях.
— Ще преминат за няколко секунди.
— Може би, да — рече Картър, — а може би, не. Заеми се с това.
Рейд веднага започна да се свързва.
„Протей“ навлезе в голяма област, изпълнена с чиста течност. С изключение на случайните антитела, пробляскващи тук-там, нямаше нищо за гледане, освен блясъка на корабните прожектори, които осветяваха жълтеникавата лимфа.
Почти недоловим звук разтресе кораба, като че ли той се плъзгаше по дъска за пране. След това отново. И отново.
— Оуънс! — извика Майкълс. — Бихте ли изгасили светлините в кабината?
Незабавно околността стана по-добре видима.
— Виждате ли това? — попита Майкълс.
Другите се взряха. Грант не видя нищо.
— Намираме се в кохлейния канал — поясни Майкълс. — Във вътрешността на малката спирална тръба на вътрешното ухо, която ни позволява да чуваме. Конкретно тази позволява на Бенеш да чува. Звуците я карат да вибрира по различен начин. Виждате ли там?
Най-сетне Грант го забеляза. Изглеждаше като сянка в течността — огромна, плоска сянка, която се промъкна край тях.
— Това беше звукова вълна — продължи Майкълс. — Или поне така се нарича. Вълна от сгъстяване, която по някакъв начин сме причинили с нашата миниатюризирана светлина.
— Това означава ли, че някой говори? — попита Кора.
— О, не. Ако някой говореше или издаваше някакъв истински звук, онази вълна щеше да изглежда като дядото на всички земетресения. Дори при абсолютна тишина, кохлеата улавя звуци — далечното туптене на сърцето, триенето на кръвта във вените и артериите на ухото и т.н. Не сте ли закривали ухото си с рапан, за да чуете звука на океана? Това, което основно се чува е усиления звук на собствения ви океан — кръвта.
— Дали ще бъде опасно? — обади се Грант.
— Не по-лошо от сега — повдигна рамене Майкълс. — Ако никой не говори, разбира се.
Дювал, който се беше върнал в работилницата и отново работеше над лазера, попита:
— Оуънс? Защо спираме отново?
— Нещо не е наред — отвърна Оуънс. — Двигателят се претоварва, а не мога да разбера защо.
Бавно се засили усещането, че се намират в спускащ се асансьор, докато „Протей“ падаше надолу в канала.
Удариха се леко в дъното и Дювал отново остави скалпела си.
— А сега какво?
— Двигателят прегрява и се наложи да го спра — нетърпеливо поясни Оуънс. — Мисля, че…
— Какво мислите?
— Вероятно е онази ретикуларна мрежа. Онези проклети водорасли. Сигурно са запушили всмукателните клапи. Не се сещам за никаква друга причина.
— Не можете ли да ги издухате? — попита напрегнато Грант.
— Не е възможно — поклати глава Оуънс. — Това са всмукателни клапи. Те теглят навътре.
— В такъв случай можем да направим само едно — заяви Грант. — Трябва да се почистят отвън, а това означава, че отново ще се гмуркаме.
Започна сърдито да намъква водолазния си костюм.
— Има антитела навън — каза Кора.
— Не са много — кратко отвърна Грант.
— А ако ни нападнат?
— Едва ли — каза окуражително Майкълс. — Те не са чувствителни към човешката форма. Докато няма повреди по тъканите, антителата вероятно ще останат пасивни.
— Виждате ли — рече Грант, но Кора само поклати глава.
Дювал, който се беше заслушал за момент, се наведе отново за да огледа жицата, която стържеше, като замислено я сравняваше с оригиналната, а след това я взе в ръка и бавно я завъртя, опитвайки се да прецени равността й.
Грант се пусна от шлюза на кораба и скочи върху еластичната долна стена на кохлейния кана. Огледа печално кораба. Вече не беше предишния чист, гладък метал. Изглеждаше мек и рошав.
Отблъсна се с крака, насочвайки се към носа на кораба. Оуънс беше напълно прав. Всмукателните клапи бяха запушени от нишките на ретикуларната мрежа.
Грант ги сграбчи с две ръце и задърпа. Освобождаваха се трудно, а много се късаха на ръба на клапата.
— Как е? — чу се гласът на Майкълс от малкия му приемник.
— Отвратително — отговори Грант.
— Колко време ще отнеме? Имаме още 26 минути според брояча на времето.
— Изглежда, че ще ми отнеме доста време — Грант се напъна отчаяно, но плътната лимфа забавяше движенията му, а жилавите влакна се съпротивляваха.
В кораба Кора напрегнато попита:
— Няма ли да е по-добре някой да отиде да му помогне?