— Ами, не знам — започна колебливо Майкълс.
— Аз отивам — заяви Кора, като взе костюма си.
— Добре. Аз също идвам. Оуънс по-добре да остане на управлението.
— Мисля, че е по-добре и аз да остана — намеси се Дювал. — Почти привърших.
— Разбира се, д-р Дювал — каза Кора и намести маската си.
Задачата не беше много облекчена от факта, че тримата се мъчеха край носа на кораба. Тримата теглеха отчаяно нишките, издърпваха ги и ги оставяха на слабото течение, което ги отнасяше настрани. Метала на филтрите започна да се показва и Грант набута няколко непокорни парчета навътре.
— Надявам се, че това няма да причини вреда, но не мога да ги извадя. Оуънс, какво ще стане ако няколко влакна влязат в клапите?
Гласът на Оуънс прозвуча в ухото му.
— Ще се овъглят в двигателя и ще го зацапат. Това ще означава неприятно чистене.
— Веднъж да се измъкнем, а после ако искате можете да изхвърлите този проклет кораб.
Грант набутваше нишките, които се бяха оплели във филтрите, а останалите издърпваше. Кора и Майкълс правеха същото.
— Ще се справим — заяви Кора.
— Но останахме в кохлеата по-дълго, отколкото предполагах — каза Майкълс. — Всеки момент някакъв звук…
— Млъкнете — прекъсна го раздразнено Грант — и довършете работата си.
Картър сграбчи кичур от косата си, като че ли искаше да ги изскубе, но след това се отказа.
— Не, не, не, НЕ! — изкрещя той. — Отново са спрели.
Посочи към бележката, написана на лист хартия, която му показваха на един от телевизионните екрани.
— Поне си спомнят, че трябва да мълчат — каза Рейд. — Как мислиш, защо ли са спрели?
— Откъде бих могъл да знам? Може да са спрели за да пийнат по чаша кафе. Може да са решили да направят по една слънчева баня. Може би момичето…
Внезапно млъкна.
— Е, не знам. Знам само, че ни остават още двайсет и четири минути.
— Колкото по-дълго стоят във вътрешното ухо — каза Рейд, — толкова по-сигурно е, че някой шегаджия ще издаде звук — например ще кихне.
— Прав си.
Картър се замисли, след това добави меко:
— За Бога. Има толкова просто решение, а ние не се досетихме. Повикай онзи вестоносец.
Войникът от охраната влезе отново. Този път не отдаде чест.
— Все още ли си без обувки? — каза Картър. — Добре. Вземи това и го покажи на една от сестрите. Помниш за изкормването, нали.
— Да, сър.
Бележката гласеше: „ПАМУК В УШИТЕ НА БЕНЕШ“.
Картър запали пура и се загледа през прозореца как войника влиза, поколебава се за миг и след това се насочва с бързи стъпки към една от сестрите.
Тя се усмихна, погледна към Картър и направи кръг с палец и показалец.
— За всичко трябва да мисля — каза Картър.
— Това само ще заглуши звуците. Няма да ги спре — обади се Рейд.
— Нали знаеш какво казват за наполовина свършената работа — каза Картър.
Сестрата махна обувките си и пристъпи към масата, която беше на две крачки от нея. Внимателно отвори нова кутия с памук и измъкна два фута.
Издърпа една шепа в едната си ръка, и хвана още една — в другата. Памука не се откъсна. Тя дръпна по-силно, памука се откъсна, не успя да спре ръката си и удари една ножица върху масата.
Тя се плъзна по плота и падна върху твърдия под. Сестрата отчаяно посегна с крак към нея, но не успя да я стигне и ножицата издаде остър метален звън, който прозвуча като хълцането на дявол.
Лицето на сестрата почервеня от смъртоносен страх. Всички останали в залата се обърнаха към нея, а Картър, хвърляйки пурата, се отпусна в креслото си.
— Свършени са! — каза той.
Оуънс включи двигателя и внимателно провери управлението. Стрелката на температурния датчик, която беше отишла доста в опасната зона още от навлизането им в кохлейния канал, падаше надолу.
— Изглежда добре — заяви той. — Готови ли сте?
Гласът на Грант прозвуча до ухото му.
— Нямаме повече работа. Пригответе се за тръгване. Качваме се.
И в този момент вселената се размести. Като че ли върху „Протей“ се стовари юмрук и го подхвърли нагоре. Оуънс отчаяно се хвана за таблото, слушайки далечния гръм.
Долу Дювал, също толкова отчаяно, държеше лазера, опитвайки се да го предпази от света, който беше полудял.
Навън Грант беше захвърлен високо нагоре, като че ли го беше подхванала огромна приливна вълна. Преметна се няколко пъти и се удари в стената на кохлейния канал. Стената го отблъсна назад, тъй като очевидно се свиваше навътре.
Някъде, в една невероятно спокойна частица от мозъка си, Грант знаеше, че по скалата на нормалните му размери стената отговаря с бързи трептения с микроскопична амплитуда на някакъв остър звук, но тази мисъл остана изцяло подтисната от шока.