Пептидна верига, помисли си той.
В паметта му изплуваха неясни спомени от ученическите години. Някога можеше да напише химическата формула на част от пептидната верига, а сега пред него беше и самата тя. Дали щеше да успее да види отделните атоми ако имаше микроскоп? Не, Майкълс беше казал, че очертанията им няма да са ясни.
Дръпна молекулата на антитялото. Отначало не успя да я откъсне, след това молекулата се отлепи. Захванатите за нея съседните молекули също се откъснаха. Освободи се цяло парче и Грант го захвърли настрани. Останаха заедно и се насочиха обратно, търсейки място, където да се захванат.
Нямаха мозъци, дори и най-примитивни и беше погрешно да се мисли за тях като за чудовища или хищници, или дори като за плодни мушици. Просто бяха молекули, чиито атоми бяха така подредени, че да им позволят да се закрепват посредством междуатомните сили към повърхности, които пасват на тяхната. От някакво кътче на паметта му изплува определението — Ван дер Ваалсови сили. Нищо повече.
Продължи да скубе мъха по гърба на Кора. Тя се развика:
— Грант, те се връщат. Да влизаме вътре.
Грант погледна назад. Приближаваха се към тях, усещайки присъствието им. Над ръба на пропастта се подаваха цели вериги от молекули, които се придвижваха към тях като слепи кобри.
— Трябва да почакаме — каза Грант и изчака да светне зелената лампа.
— Хайде.
Отчаяно завъртя колелото.
Навсякъде около тях имаше антитела, но най-много се бяха скупчили около Кора. Вече бяха чувствителни към нея и сега не се колебаеха много. Прилепваха се и се съединяваха, като покриваха раменете й и започваха да образуват вълнестото си покритие върху корема й. Поколебаха се при неравната тримерна извивка на гърдите й, като че ли все още не бяха я преценили.
Грант нямаше време за да помогне на Кора в неефикасната й борба с антителата. Отвори люка, набута Кора вътре заедно с антителата и я последва.
Натисна врата на люка, докато антителата продължаваха да се изливат вътре. Вратата започна да се затваря, но стотина от тях й пречеха с жилавите си тела. Грант подпря с гръб вратата за да се противопостави на еластичността им и успя да завърти колелото, което заключваше люка. Дузина малки вълнени топки, толкова меки и някак беззащитни поотделно, се извиваха слабо в процепа между вратата на люка и стената му. Но течността беше изпълнена със стотици други, които останаха свободни. Въздушното налягане изтласкваше течността навън със силно съскане, но в момента Грант беше зает с чистенето на антителата. Някои се бяха налепили по гърдите му, но той не им обръщаше внимание. Коремът и гърбът на Кора бяха напълно скрити под тях. Бяха образували плътен обръч около тялото й от гърдите до бедрата.
— Започнаха да се стягат, Грант — каза тя.
През маската се виждаше агонизиращия израз на лицето й, а по думите й се усещаше какво усилие й струва да говори.
Водата се отичаше бързо, но не можеха да чакат повече. Грант задумка по вътрешната врата.
— Не-не мога да диш… — прошепна Кора.
Вратата се отвори, останалата течност започна да се излива в кораба. Ръката на Дювал се промуши, сграбчи ръката на Кора и я издърпа навътре. Грант я последва.
— Боже мили, погледнете ги — каза Оуънс.
С израз на антипатия и отвращение започна да скубе антителата както правеше Грант.
Откъсна се една ивица, след това още една и още една.
— Сега е лесно — засмя се Грант. — Просто ги изчеткайте.
Вече всички се махаха лесно. Падаха в дълбоката един инч вода на пода на кораба и помръдваха слабо.
— Създадени са за да действат в телесната течност — поясни Дювал. — Щом веднъж бъдат заобиколени от въздух молекулното привличане променя характера си.
— Само ако са махнати. Кора…
Кора поемаше въздух на дълбоки, треперещи глътки. Дювал внимателно махна маската й и тя внезапно избухна в сълзи, и се хвърли към Грант, а не към него.
— Толкова се изплаших — хълцаше тя.
— И двамата се изплашихме — увери я Грант. — Сега ще спрете ли да мислите, че е срамно да бъдеш изплашен. Страхът има своята цел.
После продължи, като бавно я галеше по косата:
— Предизвиква отделянето на адреналин, така че можете да плувате по-бързо и да издържате повече. Ефикасният страхов механизъм е добър материал за героизъм.
Дювал нетърпеливо избута Грант настрани.
— Мис Питърсън, добре ли сте?
Кора пое дълбоко дъх и каза с усилие, но гладко:
— Напълно, докторе.
— Трябва да тръгваме — обади се Оуънс, който беше се качил в кабинката си. — Практически нямаме време.