Глава 16
МОЗЪКЪТ
ТЕЛЕВИЗОРЪТ в контролната зала внезапно отново оживя.
— Генерале! Картър…
— Сега пък какво?
— Сър, те отново се движат. Вече са извън ухото и бързо приближават към тромба.
— Ха! — Картър погледна към брояча, който показваше 12. — Дванайсет минути.
Разсеяно потърси пурата си и откри, че я е изпуснал на пода и я е настъпил. Вдигна я, огледа смачканата й форма и я захвърли с отвращение.
— Дванайсет минути. Рейд, дали все още могат да успеят?
Рейд се беше свил в креслото си с нещастен вид.
— Могат да го направят. Може би могат дори да се справят с тромба. Но…
— Но?
— Но не знам дали ще успеем да ги измъкнем навреме. Знаете, че не можем да сондираме в мозъка за да ги извадим. Ако можехме да го направим, щяхме първо да сондираме в мозъка за да махнем съсирека. Това означава, че те трябва да стигнат до мозъка, а след това да се придвижат до някоя точка, от която можем да ги измъкнем. Ако не…
— Донесоха ми две чаши кафе и една пура — прекъсна го недоволно Картър, — а нито съм отпил от кафето, нито съм дръпнал от пурата…
— Намират се в основата на мозъка, сър — съобщи един от техниците.
Майкълс отново застана пред схемите си. Грант надничаше на рамото му, гледайки с неразбиране сложните плетеници.
— Това тук съсирека ли е?
— Да — потвърди Майкълс.
— Изглежда много далеч. Имаме само дванайсет минути.
— Разстоянието не е чак толкова голямо. Пътят пред нас е чист. Ще достигнем основата на мозъка за по-малко от минута, а оттам почти веднага…
Корабът неочаквано попадна в порой от светлина. Грант погледна с удивление и видя навън огромна стена от светлина, чиито граници се губеха в далечината.
— Това е тъпанчето — поясни Майкълс. — От другата страна се намира външния свят.
Грант почувства непоносима носталгия. Почти беше забравил, че съществува външен свят. Имаше чувството, че целия му живот беше едно безкрайно пътуване през един кошмарен свят от пещери и чудовища — като някакъв Летящ Холандец на кръвоносната система…
Но ето там, процеждаща се през тъпанчето, беше светлината на външния свят.
Майкълс, който се беше привел над картите си, попита:
— Грант, нали ми заповядахте при ресничестите клетки да се връщам в кораба?
— Да, Майкълс. Исках да се върнете в кораба, а не да останете при ресничестите клетки.
— Кажете това на Дювал. Неговото поведение…
— Защо се безпокоите? Нали винаги се държи неприятно?
— Този път се държа оскърбително. Не претендирам да съм герой…
— Ще свидетелствам във ваша полза.
— Благодаря, Грант. И дръжте под око Дювал.
— Разбира се — разсмя се Грант.
Като че ли разбрал, че говорят за него, Дювал се приближи и безцеремонно се намеси:
— Майкълс, къде се намираме?
Майкълс го погледна остро и отвърна:
— Всеки момент ще навлезем в субаракноидната кухина — точно в основата на мозъка — поясни той на Грант.
— Добре. Нека да навлезем покрай окуломоторния нерв.
— Съгласен съм — рече Майкълс. — Ако това ще ни доведе до най-благоприятна позиция за стрелба по тромба, ще минем по този път.
Грант отиде към склада, където Кора лежеше на малка кушетка.
Тя понечи да стане, но Грант я спря.
— Не ставайте. Няма нужда.
Седна на пода до нея и обхвана коленете си с ръце. Погледна я и се усмихна.
— Вече съм добре — каза Кора. — Ако продължавам да лежа ще се почувствам като симулант.
— А защо не? Вие сте най-красивия симулант, когото съм виждал. Нека да посимулираме заедно за минутка, ако това не ви звучи твърде неподходящо.
Кора му се усмихна в отговор.
— Ще ми бъде трудно да се оплача, че сте твърде дързък. В края на краищата, за вас стана навик да ми спасявате живота.
— Всичко, което направих беше част от хитрия ми и извънредно ловък план да ви накарам да се чувствате задължена към мене.
— Но аз съм ви задължена! Заявявам го най-решително.
— Ще ви напомня за това в подходящо време.
— Бъдете така добър. Грант, наистина, благодаря ви!
— Харесва ми да ми благодарите, но аз само изпълнявах задълженията си. Затова ме изпратиха с вас. Помнете, че аз взимам стратегическите решения и се справям с непредвидените ситуации.
— Но това не е всичко, нали?
— Напълно е достатъчно — възрази Грант. — Пъхам шнорхели в белите дробове, чистя водорасли от всмукателни клапи и най-вече се грижа за красиви жени.
— Но това не е всичко, нали? Не държите ли под око д-р Дювал?
— Защо смятате, че е така?
— Защото е вярно. Висшия ешелон на ОМОС не вярват на д-р Дювал. Никога не са му вярвали.
— И защо?