— Мислиш ли, че ще се справят?
— Не, не мисля — отвърна Рейд.
След девет, най-много десет, минути хората, кораба и всичко останало, щяха да стоят в пълен ръст пред него, и щяха да са взривили тялото на Бенеш, ако не са излезли от него навреме.
Картър си помисли какво щяха да направят вестниците от ОМОС, ако този проект се провалеше. Вече чуваше речите на всички политици от страната, а и на онези от Другата страна. Колко ли назад ще бъдат върнати ОМОС? Колко ли месеца ще им трябват за да се възстановят?
Уморено започна да съставя наум молбата си за напускане.
— Навлязохме в мозъка — обяви Оуънс, със сдържано вълнение.
Угаси корабните светлини и всички се загледаха напред в удивление, което измести всичко останало от умовете им — дори и кулминацията на тяхната мисия.
— Колко забележително — мърмореше Дювал. — Върхът на сътворението.
Грант за момент също го усети. В цялата вселена човешкия мозък със сигурност беше най-сложния обект, събран в най-малкия възможен обем.
Около тях цареше тишина. Клетките, които виждаха, бяха назъбени, неравни, с нишковидни дендрити, стърчащи тук-там, като капинов храст.
Докато се движеха в междутъканната течност между клетките, можеха да видят преплетените над тях дендрити. Околността приличаше на древна гора с преплетени клони.
— Погледнете, не се докосват — каза Дювал. — Ясно може да се видят синапсите — разстоянието между нервните клетки, което трябва да се прескочи по химичен път.
— Като че ли са пълни със светлина — възкликна Кора.
Майкълс се намеси, все още с гняв в гласа си:
— Чиста илюзия. Отражението на миниатюризираната светлина ни играе номера. Това, което виждаме няма никаква връзка с действителността.
— Защо сте толкова сигурен? — веднага възрази Дювал. — Тази област предстои да бъде изучена. Отражението на миниатюризирана светлина се променя в зависимост от молекулярната структура на клетките. Убеден съм, че този тип отражение ще се превърне в по-мощно средство за изследване на микродетайлите на клетката, отколкото всички използвани досега. Възможно е резултатите от нашата мисия да се окажат много по-важни от онова, което ще се случи с Бенеш.
— Това ли е начина ви да се оправдаете, докторе? — попита Майкълс.
Дювал почервеня.
— Какво искате да кажете?
— Не сега! — прекъсна ги властно Грант. — Ни дума повече, господа.
Дювал пое дълбоко дъх и се извърна към прозореца.
— Все пак не виждате ли светлините? — вмъкна Кора. — Погледнете нагоре. Наблюдавайте онзи дендрит, докато го приближаваме.
— Видях ги — каза Грант. Не беше обикновеното блестящо отражение, при което, независимо къде в тялото, искрите се появяваха случайно, от което видяното можеше да се оприличи на плътен облак светулки. Вместо това, искрите се гонеха по дължината на дендрита, като новата започваше преди старата да е достигнала до края.
— Знаете ли на какво ми прилича? — обади се Оуънс. — Някой гледал ли е стар филми, в който показват рекламни надписи, направени с електрически лампи? Със светли и тъмни вълни, които се движат по тях?
— Да — съгласи се Кора. — Изглеждат точно така. Но защо?
— Когато се въздейства върху нерва, по него преминава вълна от деполяризация — поясни Дювал. — Променя се концентрацията на йони. В клетката навлизат натриеви йони. Това променя интензитета на електрическото поле отвън и вътре и понижава електрическия потенциал. Вероятно по някакъв начин това въздейства на отражението на миниатюризирана светлина и ние виждаме вълната на деполяризацията.
След като Кора го беше посочила, или защото се движеха още по-дълбоко в мозъка, навсякъде можеха да се видят вълните от движещи се отблясъци — движеха се по дължината на клетките, изкачваха се и слизаха по влакната, преплитаха се в невъобразимо сложна система, която изглеждаше разбъркана, но въпреки това създаваше усещането за някакъв ред.
— Това, което виждаме — заяви Дювал — е същността на човека. Клетките са физическия мозък, но тези движещи се искри са човешкия ум.
— Това ли е същността? — грубо попита Майкълс. — Мислех, че е душата. Къде е човешката душа, Дювал?
— Мислите ли, че не съществува защото не мога да я посоча? — възрази Дювал. — Къде е гения на Бенеш? Вие сте в мозъка му. Посочете гения му.
— Достатъчно! — прекъсна ги Грант.
— Почти стигнахме — подвикна Майкълс на Оуънс. — Завийте на посоченото място в капиляра. Просто навлезте в него.
— Величествено е — замислено каза Дювал. — Намираме се не просто в мозъка на един човек. Това около нас е умът на гениален учен, когото бих поставил наравно с Нютон.