Фаровете му бяха загасени и при внезапната му поява никой не разбра точно какво се случва. По-късно никой не успя да опише точно събитията.
Колата-торпила, насочила се право към средната лимузина, в която се намираше Бенеш, се сблъска с отиващия напред мотоциклет. При последвалия удар, мотоциклета бе размазан, а мотоциклетиста — отхвърлен мъртъв настрани. Колата-бомба се отклони и само закачи задницата на лимузината.
Последваха още няколко сблъсъка. Неуправляемата кола се завъртя и след като се блъсна в една телефонна кабина, спря. Колата-камикадзе, също станала неуправляема, се удари в една тухлена стена и избухна в пламъци.
Лимузината на полковника спря. Мотоциклетите с писък спираха и се насочваха обратно към тях.
Гондър изскочи, втурна се към разбитата кола и отвори вратата й.
Оуънс, пораздрусан, с кървяща драскотина на едната скула попита:
— Какво стана?
— Няма значение. Как е Бенеш?
— Ранен е.
— Жив ли е?
— Да. Помогнете ми.
Двамата заедно повдигнаха и издърпаха Бенеш от колата. Очите на Бенеш бяха отворени, но гледаха със стъклен поглед, а от устните му се чуваха несвързани слаби звуци.
— Как сте, професоре?
— Главата му се удари силно в дръжката на вратата — поясни тихо Оуънс. — Предполагам, че е получил сътресение. Но той е Бенеш. Сигурен съм.
— Сега вече знаем това, ти … — изкрещя Гондър, като с мъка преглътна последните думи.
Вратата на първата лимузина беше отворена. Двамата повдигаха Бенеш, за да го поставят на седалката, когато се чу изстрел от пушка. Гондър се хвърли в колата върху Бенеш.
— Да се махаме оттук — викна той.
Колата и половината от мотоциклетния ескорт тръгнаха. Другите останаха назад. Полицаите се втурнаха към сградата, от която се чу изстрелът. Гаснещата светлина на горящата кола-камикадзе придаваше адски оттенък на сцената.
В далечината се чуваше шума на тълпата, която започваше да се събира.
Гондър държеше главата на Бенеш в скута си. Ученият беше изпаднал в безсъзнание, дишането му беше забавено, а пулсът — слаб.
Гондър се загледа мрачно в човека, който може би щеше да умре, преди колата да стигне до целта си и отчаяно промърмори:
— Почти бяхме стигнали! Почти!
Глава 3
ЩАБЪТ
ГРАНТ чу в просъница думкането. С мъка се надигна и потътри крака към вратата, като се прозяваше.
— Идвам …
Чувстваше се упоен и искаше да се чувства така. С течение на времето беше свикнал да се събужда от всеки странен шум. Незабавно заставаше нащрек. Вземете малко сън, добавете щипка думкане с юмруци и ще получите незабавен цъфтеж на такъв хубав живот.
Но сега беше свободното му време и не искаше да го безпокоят.
— Какво искате?
— Полковникът ме изпраща, сър — чу се от другата страна на вратата. — Отворете веднага.
Против волята си, Грант се разсъни напълно. Пристъпи отстрани на вратата и се прилепи до стената. Отвори вратата, колкото позволяваше веригата и каза:
— Пъхнете личната си карта.
Отвън подадоха картата, той я взе и я отнесе в спалнята. Потърси портфейла си и измъкна идентификатора си. Вкара картата и прочете резултата върху прозрачния екран.
Върна я обратно и откачи веригата — въпреки всичко готов за появата на оръжие или някаква друга проява на враждебност.
Младият човек, който влезе, изглеждаше напълно безопасен.
— Трябва да дойдете с мене в щаба, сър.
— Колко е часа?
— Около шест и четиридесет и пет, сър.
— Сутринта?
— Да, сър.
— За какво съм им потрябвал по това време?
— Не знам, сър. Изпълнявам заповед. Ако обичате елате с мене. Съжалявам. Аз също не исках да ставам, но се наложи — младежът се опита да придаде ирония на думите си.
— Имам ли време да се избръсна и да взема един душ?
— Ами…
— Добре тогава, имам ли време да се облека?
— Да, сър. Но бързо!
Грант потърка с пръсти четината по лицето си и си помисли доволен, че поне вечерта беше взел душ.
— Дайте ми пет минути да се приготвя.
— За какво става дума? — провикна се откъм банята.
— Не знам, сър.
— В кой щаб отиваме?
— Не мисля …
— Няма значение — звукът на течаща вода направи невъзможен по-нататъшния разговор.
Грант се появи, чувствайки се поне малко по-цивилизован.
— Но все пак отиваме в щаба, нали?
— Да, сър.
— Добре, синко — каза кротко Грант. — Но ако усетя, че се опитваш да ме изиграеш, ще те нарежа на парчета.
— Да, сър.
Грант се намръщи при спирането на колата. Утрото беше сиво и влажно. Щеше да вали, районът представляваше смесица от разнородни складове, а преди четвърт миля бяха преминали покрай зона, заградена с въжета.