„Кои?“ — с внезапен интерес попита жената.
„Тия отгоре!“ — каза фантастът и отиде да пие вода.
След това той легна отново и дълго намества възглавницата.
„Те са млади“ — каза жената, когато той вече мислеше, че е заспала.
„Кои?“
„Съседите отгоре.“
Писателят фантаст се замисли, припомни си лицата, походките, фигурите, та даже и имената на съседите отгоре (тя все се хилеше, а той беше едно лекомислено инженерче) и с изненада установи, че те всъщност са им връстници.
„Говориш глупости!“ — каза той.
„Аз ли? Защо?“
„Защото ония отгоре са наши връстници. Гледах им данните, като събирах попълнените фишове за единния граждански номер. Тя е колкото тебе. Той е колкото мен.“
„Така си мислех“ — каза жената, като гледаше рисунките от светло и тъмно в прозореца.
„Стига си мислила, спи — каза фантастът. — Тоест ти мисли, ако искаш, но аз няма да мисля за тия отгоре, нито за ония отдолу и… Аз нямам за какво да мисля и трябва да спя!“
„Добре“ — тихо каза жената и му обърна закръглената и топла долна част на гърба си.
Но той тогава се надигна отново, вторачен напред, та остана така до разсъмване. Заспа облакътен в леглото само десет минути преди часа си за ставане и после целия ден бе в отвратително настроение. Тъкмо този ден той беше издал онази паметна заповед за начина на живот вътре в семейството, свързана пряко с последвалите събития.
„На финала съм, всичко е съчинено и конструирано — заяви той, след като беше събрал кротките членове на интимното общество около себе си. — Във връзка с това мене ме няма за никого, докато не завърша това, което пиша. Да ми се осигури абсолютно спокойствие. Никакви вестници, радио, телевизори, телефони. Ясно, нали?“ Децата бяха казали чинно „Да, татко“, майка им бе кимнала предано. И тъй течеше времето вече цял месец: той в кабинета — вторачен напред; тя на балкона — зазяпана към прекрасното простолюдие; децата из тихите ъгли на апартамента — унесени над Омега и Андромеда, и Хикс. Творческо и безметежно време настана в дома на фантаста, докато той пишеше „Орбиталната станция“, за да трасира далечното бъдеще на научната и техническа мисъл. Само веднъж едното от децата се беше опитало да му даде новите вестници — както обядваха, — но той тъй тропна с вилицата по масата и тъй го погледна през очилата, че то пребледня и двайсет минути по-късно повърна.
Дълъг финал, мислеше си жената сега на балкона, докато вземаше чашката му от кафето, да види какво има вътре. Ако продължи още малко така, и това лято ще си отиде. Думата „лято“ я натъжи (самата тя беше в горещото лято на своя живот), но фигурките в чашката бяха забавни и интересни. На страната, от която беше пила тя — огънати голи тела и кентаври. На страната, от която беше пил той — бездънната страхотия на Космоса.
Още по-силно от първия път стохилядният глас в телевизора на съседите извика: „Го-ол!“, и веднага след това съдията обяви края на първото полувреме. Жената очакваше музика и телевизионни реклами, които с голямо удоволствие тайно подслушваше, но гласът на говорителя произнесе:
— Извънредно съобщение на ТАСС. (Мъничка пауза, която сгъсти тишината изведнъж.) Днес в единадесет часа и десет минути московско време бе изстреляна в Космоса първата орбитална станция. Екипажът в състав…
Жената панически изтича от балкона към собствения телевизор и без никакво разрешение го включи. С разтуптяно сърце зачака лъскавият и стъклен сандък да загрее и заговори, но това прекалено дълго не стана. Тя установи, че някой бе издърпал щепсела от контакта, мушна го нервно и отново зачака. Най-сетне се чу:
— … горните слоеве на атмосферата, с научна програма за мирни цели.
След това се появи и образ. Но той не беше на говорителя, а на две мустакати джуджета в черни костюми, които — сръчно като във всеки трик — простираха своето си пране.
Нарушавайки грубо всичките заповеди на своя съпруг, жената бързо отиде в кабинета и отвори вратата дори без да почука.
Фантастът се обърна облещен.
— Пуснаха я — каза жената.
Той нервно замаха с ръце.
— Сега съобщиха по телевизията, че е изстреляна. Днес, в единайсет и десет.
— Коя е изстреляна? — попита той.
— Орбиталната станция. Казаха го по телевизията у съседите, аз даже пуснах нашия телевизор, ама…
Фантастът скочи чевръсто и с три крачки се появи в хола.
„Ааайде наштее!“ — извика публиката на стадиона и ритмично запляска с ръце. Футболистите излизаха на терена отново.
— Махни ги — каза фантастът и се запъти към телефона.
На шестото избиране някой се обади. Писателят попита:
— Чу ли съобщението? Е?