Выбрать главу

— Кой направи това? — попита запъхтян полицаят.

— Не мислите ли, че аз може да имам пръст в тая работа? — каза Соупи не без ирония, но дружелюбно, като човек, който се радва на неочаквания си късмет.

Полицаят не можа да приеме Соупи дори като хипотеза. Хората, които разбиват витрини, не чакат да разговарят с представителите на закона. Чупят и дим да ги няма. Полицаят забеляза малко по-надолу някакъв човек, който тичаше да хване трамвая. Той размаха палката и хукна след него. Отвратен от дън душа, Соупи се помъкна по улицата. Втори неуспех.

На отсрещния тротоар имаше не особено изискан ресторант. Той разчиташе на изгладнели стомаси със скромни кесии. Съдините и въздухът в него бяха тежки, супата и покривките — редки. В това заведение Соупи вкара безпрепятствено осъдителните си обуща и красноречиви панталони. Седна той на една маса и се налапа с бифтек, няколко палачинки и понички с парче пай. После призна на келнера, че той, Соупи, е скаран и с най-дребната монета.

— Хайде сега, мърдайте по-живо и повикайте фанте — каза Соупи. — И не принуждавайте един джентълмен да чака.

— Ще минеш и без фанте — отвърна келнерът с глас като масленка и очи като вишни в коктейл. — Ей, Кони!

Двамата келнери насадиха Соупи право на лявото му ухо върху безчувствения тротоар. Той се надигна става по става, като дърводелски метър, и отупа праха от дрехите си. Арестуването му се струваше сега някаква розова мечта. А Острова — далечен мираж. Полицаят, който стоеше пред аптеката през две къщи, се засмя и отмина нататък.

Цели пет преки измина Соупи, преди да събере кураж да си опита още веднъж щастието. Този път му се представи случай, който той определи мислено като „чиста работа“. Млада жена, облечена скромно и приятно, стоеше пред една витрина и разглеждаше с жив интерес изложените тасчета за бръснене и мастилници, а на две-три крачки от нея, облегнат на пожарния кран, се пъчеше здравеняк полицай с много строг вид.

Соупи реши да влезе в ролята на презрян и ненавистен коцкар. Приличната и елегантна външност на набелязаната жертва и близостта на внушителното фанте му вдъхнаха надежда, че скоро ще усети на рамото си тежката ръка на симпатичния представител на закона, който ще му осигури зимната квартира на милото островче.

Соупи пооправи папионката, подарена му от мисионерката, придърпа навън непослушните ръкавели, накриви нахакано шапката и се насочи право към младата жена. Той и намигна няколко пъти, взе да се покашля и да хъмка, да й се усмихва и подхилва — с една дума, пусна в ход всички нахални и просташки номера на уличния коцкар. С крайчеца на окото си Соупи забеляза, че полицаят го следи внимателно. Младата жена се поотдръпна и отново насочи цялото си внимание към тасчетата за бръснене. Соупи я последва, застана дръзко до нея, повдигна шапка и каза:

— Ей, малката, айде да се поразкараме.

Полицаят все още не откъсваше поглед от тях. Нагло задиряната жена трябваше само да вдигне пръст и Соупи щеше да се намери на път към своя островен рай. Вече му се струваше, че усеща топлинката и уюта на полицейския участък. Младата жена се обърна към него, протегна ръка и го хвана за ръкава:

— Дадено бе, сладур — каза игриво тя, — стига да бутнеш нещо за поркане. Аз щях да те заговоря още одеве, ама фантето ни броеше.

Тя се уви около него като бръшлян около дъб и Соупи мина мрачен с нея покрай полицая. Явно, че бе осъден да живее на свобода.

На другия ъгъл той се отскубна от спътницата си и удари на бяг. Спря се чак в квартала с най-ярко осветените улици, квартала на леките сърца, леките любовни обещания и леката музика. Жени с кожи и мъже с топли балтони крачеха весело въпреки зимния вятър. Внезапен страх обзе Соупи — страх, че някакви зли пухове го правят неуязвим от полицията. При тази мисъл той изпадна едва ли не в паника и когато стигна до полицая, който се разхождаше важно-важно прел бляскавия вход на театъра, реши да се хване за най-близката сламка — „нарушение на обществения ред“.

С дрезгавия си глас Соупи зарева с все сила някаква пиянска песен. После взе да подскача на тротоара, да вие и да беснее — изобщо вдигна такава врява, че и небесата потрепераха.

Полицаят завъртя палката, обърна гръб на Соупи и обясни на един минувач:

— Тоя сигурно е студент от Йейлския. Днес празнуват победата си в мача срещу Хартфърдския колеж. Е, шумни са, но не е чак толкова страшно. Получихме инструкция да не ги закачаме. Отчаян, Соупи прекрати тази безполезна врява. Нима няма да се намери полицай, който да го пипне за яката. Вятърът го пронизваше цял и той закопча добре гъничкото си сако.