В една тютюнопродавница видя добре облечен мъж, който си палеше пурата от газовата цицка. Той беше оставил копринения си чадър до входа. Соупи прекрачи прага, грабна чадъра и продължи бавно пътя си. Човекът с пурата го последва незабавно.
— Този чадър е мои — каза той строго.
— Нима? — ухили се нахално Соупи, с което прибави и обида към дребната кражба. — Тогава защо не повикате полиция? Да, аз взех чадъра. Вашия чадър! Повикайте някое фанте де! Ей там на ъгъла стои едно.
Собственикът на чадъра забави крачка. Соупи също — вече предчувствувайки, че щастието и този път ще му изневери. Полицаят ги гледаше с любопитство.
— Разбира се — запелтечи оня с чадъра, — тоест… да, нали знаете, стават грешки… аз… ако този чадър е ваш, меля да ме извините… аз го намерих тази сутрин в ресторанта, щом си го познавате… какво повече… моля да ме…
— Познавам си го, разбира се — каза ядно Соупи.
Бившият собственик на чадъра се оттегли. А полицаят се завтече да помогне на една висока блондинка с дълга вечерна рокля — трябваше да я преведе през улицата, защото две преки по-надолу се задаваше трамвай.
Соупи свърна на изток по някаква улица, разнебитена от поправки. Той запрати гневно чадъра в първия изкоп и взе да проклина хората с каски и палки. Толкова му се искаше да попадне в лапите им, а те гледаха на него като на божа кравичка.
Накрая Соупи стигна чак до отдалечените авенюта, почти чужди на суетата и блясъка. Оттук той пак се насочи към Медисън скуеър, защото инстинктът, който тегли човек към дома му, не умира дори когато този дом е само скамейка в парка.
Но на един необикновено тих ъгъл Соупи се спря. Тук се издигаше стара черква — странна, безстилна, с начупен островърх покрив. През виолетовите стъкла на един от прозорците й струеше мека светлина. Очевидно органистът беше останал да репетира неделния хорал, защото до ушите на Соупи долетя нежна музика, която го накара да се залепи на витите железа на оградата.
Луната грееше ясна и светва; улицата бе почти безлюдна; врабци чуруликаха сънливо под стрехите — човек би рекъл, че се намира в двора на селска черква.
А хоралът, който свиреше органистът, държеше Соупи прикован за оградата, защото той го бе слушал неведнъж — в онези дни, когато в живота му имаше такива неща като майка, рози, благородни амбиции, приятели, чисти мисли и чисти яки.
Под влияние на музиката и на цялата тази атмосфера около старата черква в душата на Соупи настъпи неочаквана, чудесна промяна. Той с ужас видя бездната, в която бе паднал, видя позорните дни, недостойните желания, мъртвите надежди, похабените способности и низките подбуди, от които бе изтъкан неговият живот.
И само след миг сърцето му заби в унисон с новите настроения. Изведнъж той усети в себе си сили да се бори със злата съдба. Да, ще се измъкне от калта и отново ще стане човек; ще надвие злото, което го е направило свой пленник. Още не е късно, той е сравнително млад; ще възкреси в себе си старите благородни амбиции и ще се заеме на всяка цена да ги осъществи. Тези тържествени и нежни звуци на органа го преобразиха коренно. Още утре ще отиде до търговския център на града и ще си намери работа. Един вносител на кожи му беше предлагал да постъпи при него като извозвач. Утре ще го намери и ще го помоли да го назначи. И той иска да бъде човек. И той…
Соупи усети нечия ръка на рамото си. Обърна се бързо и видя пред себе си широкото лице на един полицай.
— Какво правите тук? — попита полицаят.
— Нищо — отвърна Соупи.
— Последвайте ме тогава — каза полицаят.
— Три месеца на Острова — постанови на другия ден съдията.