Дотогава не ми се беше случвало организмът ми да не получава каквото иска. Дадох си сметка, че никога не съм го лишавал от необходимото. Пред перспективата от сега нататък да се чувствам така, ми идеше да се гръмна на мига; да умра млад и красив, с що-годе прилични зъби. Осъзнах, че Ибсен няма да дойде. Стоях до прозореца в кухнята и гледах улицата. Куцият шибаняк не се виждаше никакъв. Нито той, нито Олег.
Бях изчерпил всичките си възможности. Оставаше една-единствена.
Отдавна я бях отписал. Страхувах се. И то много. Но знаех, че той е в града — още от деня, когато е разбрал за изчезването ѝ. Стайн, несъщият ми брат.
Пак погледнах към улицата.
Не. По-добре да пукна, отколкото да му се обадя.
Секундите отлитаха. От Ибсен нямаше и следа.
Проклятие! Предпочитах да умра, но не и да се мъча така.
Стиснах здраво очи, но изпод клепачите ми изпълзяха буболечки и запъплиха по цялото ми лице.
Смъртта отпадна от надпреварата.
Двубоят между финалистите — помощ от омразния Стайн и ужасът на абстинентните мъки — предстоеше тепърва.
Да му се обадя или да се гърча?
Проклятие, проклятие!
Хари изгаси фенера. Погледна екранчето на телефона: Ханс Кристиан.
— Някой идва — прошепна адвокатът с одрезгавял от притеснение глас. — Паркира точно пред портата. В момента върви към къщата.
— Добре. Запази спокойствие. Прати ми есемес, ако забележиш нещо друго. И си плюй на петите…
— Какво? — възмути се искрено Ханс Кристиан.
— Само ако усетиш, че нещата не вървят на добре, ясно?
— Защо да…
Хари затвори, пак включи фенера и го насочи към мрежата.
— Ирене?
Девойката примижа срещу светлината.
— Изслушай ме. Казвам се Хари и съм полицай. Дойдох да те изведа оттук. Някой обаче идва насам и ще отида да проверя. Ако слезе при теб, не се издавай, че си ме видяла, чу ли? Само след малко ще излезеш оттук, Ирене. Обещавам ти.
— Имаш ли… — подхвана немощно тя, но Хари не чу продължението.
— Какво?
— Имаш ли… виолин?
Хари стисна зъби.
— Потърпи още малко — прошепна той.
Хари изтича по стълбите и изгаси осветлението. Открехна вратата и надникна. Оттук можеше да държи входната врата под око. По чакъла отвън хрущяха тътрещи се стъпки. Единият крак се влачеше след другия. Изкривено стъпало. Вратата се отвори.
Осветлението се включи.
Ето го. Едър, пълен, охранен.
Стиг Нюбак.
Завеждащият отделение в Онкологичния център. Човекът, който помнеше Хари от ученическите години и се познаваше със Сабото. Човекът с почернелия златен пръстен; с ергенския апартамент, където Хари не откри нищо подозрително. Нюбак обаче разполагаше и с къща, останала от родителите му.
Окачи палтото си на стоящата закачалка и тръгна към Хари с протегната напред длан. Спря. Размаха ръка. В челото му се вряза дълбока бръчка. Ослуша се напрегнато. Чак сега Хари разбра причината. Нишката, полепнала по лицето му на влизане, не беше никаква паяжина, а тънък конец, опънат от Нюбак, за да го предупреждава за неканени гости в дома му.
С изненадваща пъргавина стопанинът отскочи до някакъв шкаф в коридора, бръкна вътре и извади нещо. Светлината проблесна в матов метал. Ловджийска пушка.
По дяволите! Хари мразеше такива оръжия.
Нюбак извади два големи червени патрона от отворена пачка, хвана ги със средния пръст и показалеца, подпирайки ги отзад с палеца, та да може да ги пъхне с едно движение.
Мозъкът на Хари прегря, но така и не му хрумваше нищо оригинално. Накрая се примири с посредствената си идея. Извади телефона си и започна да пише съобщение.
К-л-а-к-с-о-н и ч-а-к-б-к
По дяволите! Обърка клавишите!
Пушката щракна.
Къде беше копчето за изтриване? Ето. Махаме двете последни букви и ги заменяме с „а“ и „й“.
Хари чу как Нюбак пъхна патроните.