… ч-а-к-а-й д-а з-а-с-т
Проклети копчета! Хайде де!
Пушката отново щракна, готова за стрелба.
… н-а п-р-о-з-р
Пак сбърка! Нюбак завлачи крака към мазето. Времето на Хари изтичаше. Оставаше му да се осланя на въображението на Ханс Кристиан.
… ф-а-р!
Натисна „изпрати“.
Хари видя как Нюбак вдига пушката към рамото си. Съвсем предвидимо: онзи беше забелязал открехнатата врата към мазето.
В същия миг отвън изпищя клаксон. Пронизително и настойчиво. Нюбак се сепна. Погледна към дневната с изглед към улицата, където бе паркирал Ханс Кристиан. Поколеба се, обърна се и влезе вътре.
Шофьорът отново наду клаксона и този път не го пусна толкова бързо.
Хари отвори вратата на мазето и последва Нюбак. Не се стараеше да стъпва на пръсти, защото пронизителният вой отвън заглушаваше стъпките му. Застанал с гръб към вратата на дневната, Стиг Нюбак дръпна завесите настрани и стаята се окъпа в ослепителната светлина от ксеноновите фарове против мъгла на семейния автомобил на Ханс Кристиан.
С четири дълги крачки Хари се озова зад Стиг Нюбак. Онзи нито го видя, нито го чу. Само вдигна едната си ръка да се предпази от светлината. Хари протегна ръце над раменете му, хвана пушката, изтръгна я, натисна цевта към тлъстото гърло на Нюбак, ритна задколенната му ямка, онзи изгуби равновесие и двамата се свлякоха на колене на пода, докато Нюбак отчаяно се мъчеше да си поеме въздух.
Ханс Кристиан явно разбра, че намесата му е дала желания резултат, и клаксонът млъкна. Хари обаче не охлаби натиска. Съпротивата на Нюбак постепенно отслабваше и накрая той просто се отпусна.
Хари знаеше, че е нужен още малко натиск — и Нюбак ще изгуби съзнание. Още няколко секунди — и невъзможността до мозъка да стига кислород ще причини увреждания, а след още няколко Стиг Нюбак — похитител и основен изобретател на продукта виолин — ще изпадне в мозъчна смърт.
Хари поразмисли, преброи до три и отпусна пушката. Нюбак се свлече безшумно на пода.
Хари седна на един стол и си отдъхна. Със спада на адреналина в кръвта се завърнаха болките във врата. Влошаваха се с всеки изминал час. Опитвайки се да не им обръща внимание, изпрати есемес със съдържание „добре“ на Ханс Кристиан.
Нюбак започна да стене тихо и се сви в ембрионална поза.
Хари го претърси и нареди находките върху ниската масичка: портфейл, мобилен телефон, флаконче с таблетки „Лизиноприл“ с името на Нюбак и на лекуващия лекар. Хари си спомни, че дядо му пиеше това лекарство, защото имаше проблеми със сърцето. Прибра флакончето, опря дулото на пушката в бледото чело на Нюбак и го застави да се изправи.
Нюбак вдигна очи към Хари. Канеше се да каже нещо, но се отказа. Изправи се с мъка и краката му се преплетоха.
— Къде отиваме? — попита той, когато Хари го бутна напред по коридора.
— Към мазето.
Стиг Нюбак още не можеше да се съвземе напълно и залиташе. С едната си ръка Хари го подпираше, а с другата държеше пушката, опряна в гърба му, докато слизаха по стълбите. Спряха пред вратата, където Хари намери Ирене.
— Как разбра, че съм аз?
— По пръстена — отвърна Хари. — Отключвай.
Нюбак извади ключ от джоба си и го врътна в ключалката.
Вътре включи осветлението. Ирене стоеше права в далечния ъгъл. Трепереше, вдигнала рамо, сякаш да се предпази от евентуален удар. Закачена за тавана верига завършваше с халка около глезена ѝ. Хари прецени, че веригата е достатъчно дълга и ѝ позволява да се движи свободно из помещението. Би могла, например, да си включи осветлението. Но Ирене явно предпочиташе мрака.
— Освободи я и щракни халката около твоя крак — нареди Хари.
Нюбак се задави и вдигна длани:
— Чуй ме, Хари…
Хари замахна и го удари. Изгуби контрол. Чу безчувствения звук от съприкосновението на метала с плътта. Дулото на пушката остави кървава диря по носа на Нюбак.
— Ако още веднъж произнесеш името ми, ще ти пръсна мозъка с другия край на пушката — процеди през зъби той.
С разтреперани ръце Нюбак отключи катинара на халката около крака на Ирене, докато тя просто се взираше напред напълно безстрастно, сякаш всичко това ни най-малко не я засягаше.
— Ирене! Ирене! — извика Хари.
Тя се сепна и го погледна.
— Излез навън!
Тя стисна очи, все едно трябваше да вложи цялата си концентрация в усилието да разтълкува произведените от него звукове, да подреди думите му в смислова цялост. И да пристъпи към указаното действие. Мина покрай него и излезе от килията си с бавни, вдървени крачки на сомнамбул.
Нюбак седна на матрака и запретна крачола си. Халката се оказа тясна за дебелия му бял глезен.