— Алиби?
— Нямам.
— Разкажи ми какво знаеш.
— Бях там.
— Къде?
— На улица „Хаусман“. Бях решил да го посетя. Беше ме заплашил, че ще ме разобличи. Но заварих полицейски автомобили пред блока. Някой вече го беше ликвидирал.
— Вече? И ти ли възнамеряваше да направиш същото?
— Не съвсем същото. Нямам пистолет.
— А с какво оръжие разполагаш?
— С химическото си образование — сви рамене Нюбак. — Густо страдаше от абстиненция. От мен поиска виолин.
Хари видя изморената усмивка по лицето на Нюбак и кимна.
— Било е достатъчно да му занесеш подобен на вид бял прах и той е щял да си го инжектира веднага, без да се усъмни какво съдържа.
Веригата издрънча, когато Нюбак посочи с ръка вратата.
— Може ли да кажа две думи на Ирене, преди…
В лицето на Нюбак Хари виждаше нещо познато: ощетен, съсипан човек, разбунтувал се срещу картите, които му е раздала съдбата, и изгубил битката.
— Ще я попитам.
Хари излезе. Ирене я нямаше в коридора. Откри я горе, в дневната. Седеше на стол с крака, подпъхнати под дупето. Хари извади палто от гардероба и я наметна. Заговори ѝ тихо и спокойно. Тя му отговаряше шепнешком, сякаш се боеше да не би гласът ѝ да изкънти в студените стени.
Обясни, че Густо я е използвал като разменна монета, за да получи половин килограм виолин от Нюбак, известен в наркосредите с прякора Ибсен. Престояла затворена четири месеца.
Хари я остави да говори свободно. Чак когато Ирене приключи, той ѝ зададе следващия си въпрос. Тя не знаеше нищо за убийството на Густо освен казаното ѝ от Ибсен. Нямаше представа кой е Дубай и къде живее. Густо не споделял такава информация с нея, а и тя не се интересувала. За мистериозния подземен бос тя знаеше каквото и всички: фантом с неизвестно име, носи се невидим из градските улици, никой не е виждал лицето му; неуловим като вятъра.
Хари кимна. През последните няколко дни чу многократно същото сравнение.
— Ханс Кристиан ще те откара в полицията. Той е адвокат и ще ти помогне да подадеш сигнал за извършеното над теб престъпление. После ще те заведе при майката на Олег. Там можеш да останеш, колкото пожелаеш.
Ирене поклати глава.
— Предпочитам да се обадя на брат ми Стайн. Ще отседна при него. Само че…
— Какво?
— Задължително ли трябва да подам сигнал?
Хари я погледна. Толкова млада и по-крехка от пиленце. Колко ли дълбоки травми ѝ бе нанесло това преживяване?
— Може да почака до утре — отвърна Хари.
В очите ѝ избиха сълзи. „Най-сетне“ — помисли си Хари и понечи да сложи ръка на рамото ѝ, но се отказа. В момента докосването от непознат мъж само би задълбочило кризата. Внезапно сълзите на Ирене пресъхнаха.
— Няма ли… друг начин? — попита тя.
— Например?
— Да не го видя никога повече — тя не му позволи да отмести поглед. — Никога повече — прошепна с прекършения си глас.
Хари усети ръката ѝ върху своята.
— Моля ви…
Хари потупа ръката ѝ, внимателно я положи в скута ѝ и стана.
— Ела, ще те изпратя.
Той изчака колата да се изгуби от погледа му, върна се в къщата и слезе в мазето. Не намери въже, но пък откри градински маркуч под стълбата. Занесе го на Нюбак и го хвърли в краката му. Погледна гредата на тавана. Стори му се достатъчно здрава. Извади флакончето с „Лизиноприл“, което беше намерил в джоба на Нюбак, и изсипа таблетките в шепата си. Бяха останали шест.
— Проблеми със сърцето ли имаш?
Нюбак кимна.
— Колко таблетки вземаш дневно?
— Две.
Сложи таблетките в ръката на Нюбак и пусна празното флаконче в джоба на сакото си.
— Ще се върна след два дни. Не знам доколко държиш на послесмъртната слава, но позорът щеше да е много по-страшен, ако родителите ти бяха още живи. Пък и сигурно си чувал как се отнасят затворниците към изнасилвачите. Ако се върна и не те заваря жив, ще забравя за теб и повече няма да спомена името ти. В противен случай ще те заведа в полицията. Ясно?
Виковете на Нюбак преследваха Хари чак до входната врата; викове на нещастник, останал сам-самичък с вината си, с призраците си, със самотата си, с последствията от решенията си. Определено познаваше това състояние. Хлопна вратата и тя се заключи зад гърба му.
Спря такси по улица „Ветлан“ и помоли шофьора да го закара до „Юрте“. Раната на врата го болеше и пулсираше със собствен пулс. Сякаш бе оживяла и се бе превърнала в звяр, затворен в клетка, разярен от бушуващото възпаление, което се мъчи да избие. Попита шофьора дали случайно няма болкоуспокояващи в колата. Мъжът поклати глава.