След Хари вратата продължи да се люлее напред-назад, шляпайки по гумения уплътнител — все по-бързо и по-бързо, като набиращ скорост бурен залп от аплодисменти в края на великолепно представление.
Хари се върна по моста към Централната гара и слезе по стълбите на „Плата“. В другия край имаше денонощна аптека, но там винаги се извиваше дълга опашка, пък и аналгетиците, отпускани без рецепта, едва ли щяха да облекчат болките му. Продължи покрай Хероиновия парк. Валеше дъжд. Уличните лампи пръскаха мъждива светлина по мокрите трамвайни релси на улица „Принсен“. Мимоходом обмисляше кое да избере. Ловджийската пушка на Нюбак в „Опсал“ му беше подръка и освен това би му осигурила по-голям простор за лавиране. За да се добере до карабината зад гардероба в „Леон“, трябваше да се вмъкне незабелязано в хотела, а и нямаше гаранции, че камериерката например не е видяла оръжието. Но пък карабината на Ханс Кристиан би му осигурила окончателно решение.
Завари ключалката на портата към задния двор строшена — със следи от неотдавнашен взлом. Навярно двамата костюмари са се вмъкнали именно оттук, предположи Хари.
Влезе. Съмненията му се потвърдиха — и бравата на задния вход беше насилена.
Хари се качи по тясното стълбище, предназначено за аварийни случаи. В коридора на третия етаж не се виждаше жива душа. Почука по вратата на стая 310 да попита Кето̀ дали е идвала полиция или някой друг; какво са предприели, за какво са разпитвали, той какво им е отговорил.
Никой не отвори. Доближи ухо до вратата. Тишина.
Вратата на стаята му си стоеше, както я бе оставил, и ключ изобщо не му потрябва. Мушна ръка през дупката от куршумите и отвори. Кръвта се беше просмукала в голия цимент, където бе отпорил прага.
Не бяха сменили и счупения прозорец.
Не включи осветлението, само влезе, плъзна ръка зад гардероба и установи, че не са открили пушката. Пачката патрони също си стоеше непокътната върху нощното шкафче, до Библията. Хари съобрази, че полицията изобщо не е идвала в „Леон“. Обитателите и съседите не бяха сметнали за необходимо да се обърнат към органите на реда само заради няколко изстрела, още повече че нямаше трупове. Отвори гардероба. Дрехите и куфарът му стояха вътре, сякаш нищо не се е случило.
Забеляза жената в стаята през улицата.
Седеше на стол пред огледало — с гол гръб към него — и разресваше косата си. Бе облечена в старомодна на вид рокля. Не стара, а старомодна — като нов костюм от друга епоха. Без да знае защо, извика през счупения прозорец. Жената не реагира.
Излизайки на улицата, осъзна, че няма да се справи. Огнена треска изгаряше врата му, порите в кожата му бълваха секрет. Прогизнал от пот, усещаше първите ледени тръпки.
От бара се разнасяше друга песен: „And It Stoned Me“ на Ван Морисън.
Болкоуспокояващи.
Хари излезе на улицата и изведнъж в ушите му нахлу всепроникващ отчаян звън. В следващия миг пред очите му се изпречи синьо-бяла стена. В продължение на четири секунди Хари стоя вцепенен на платното. После трамвайната мотриса отмина и той отново видя отворената врата на бара.
Барманът се сепна, вдигна глава от вестника и погледна новия посетител.
— „Джим Бийм“ — поръча Хари.
Барманът премига два пъти, без да помръдне. Вестникът се свлече на пода.
Хари извади банкнотите евро от портфейла си и ги плесна върху плота.
— Дай ми цялата бутилка.
Долната челюст на бармана увисна. Над последната буква в татуировката „ЕАТ“ се образува гънка.
— Веднага. После изчезвам.
Барманът погледна банкнотите и пак вдигна глава към Хари. Свали бърбъна от рафта, без да изпуска клиента от очи.
Хари въздъхна: бутилката се оказа пълна до половината, че и по-малко. Прибра я в джоба на палтото, огледа се, опита се да измисли запомняща се прощална фраза, преди да се оттегли от сцената, не му хрумна нищо, кимна и излезе.
Спря на ъгъла на улиците „Принсен“ и „Дронинген“. Първо позвъни на „Телефонни справки“, после отвори бутилката. Миризмата на бърбън предизвика спазми в стомаха му. Ала Хари осъзнаваше, че няма да се справи без упойка. От три години не беше близвал алкохол. Надяваше се симптомите да са отшумели. Долепи гърлото до устните си, отметна назад глава и надигна бутилката. Три години пълно въздържание. Отровата предизвика в организма му взрив с еквивалента на напалмова бомба. Не само че не бяха отшумели — симптомите се бяха обострили още повече.
Той се наведе напред, протегна ръка и се подпря на стената, за да не изцапа панталона и обувките си.