— Премръзнали ли сте? — попита с усмивка Вигдис А.
Трюлс не знаеше какво се крие зад съкращението А. — просто така пишеше на звънеца ѝ, Вигдис А. Прииска му се да ѝ забие един десен прав с всичка сила — надутите ѝ до пръсване бузи щяха да поемат юмрука му, без да строшат кокалчетата. Или да я изчука. А защо не и двете?
Знаеше защо се чувства толкова бесен. Заради шибания джиесем.
След като най-после успяха да притиснат „Теленур“ да проследят телефона на Хуле, служителите установиха, че той се намира в центъра, по-точно в района на Централната гара. Едва ли в Осло има по-оживено място, и то през цялото денонощие. Дузина полицаи прочесваха района в продължение на часове. Нито следа от Хуле. Накрая някакъв новобранец излезе с баналното предложение да си сверят часовниците, да се пръснат из множеството и един да позвъни на номера на Хуле в предварително уговорена секунда. Който чуе звънене на телефон или види някой да си вади джиесема, да действа. Речено — сторено. Наистина откриха телефона — в джоба на наркоман, полузадрямал на стълбите в подножието на Предгаровия площад. Той обясни, че някакъв тип от кафене „Фюрлюсе“ му „дал“ телефона.
Асансьорът спря.
— Приятна вечер — промърмори Трюлс и слезе от кабината.
Зад него вратата се хлопна и асансьорът потегли.
Кюфтета и дивиди. Първата част на „Бързи и яростни“? Пълна боза, разбира се, но някои сцени си ги бива. Или „Трансформърс“? Меган Фокс и продължителна чекия.
Чу я как диша. Беше слязла с него от асансьора. Миризма на влажно коте. Тази вечер Трюлс Бернтсен щеше да я изчука. Усмихна се и обърна глава. Тя се опря в нещо твърдо. И студено. Трюлс Бернтсен обърна нагоре очи. Цев на пушка.
— И на теб — отговори познат глас. — С удоволствие ще вляза.
Трюлс Бернтсен седеше в креслото и се взираше в дулото на собствения си щаер.
Откри Хари. Или по-скоро обратното.
— Не можем да продължаваме да се срещаме така — подхвана Хари Хуле.
Беше забучил цигарата в единия ъгъл на устата си, та димът да не влиза в очите му.
Трюлс не отговори.
— Знаеш ли защо предпочитам твоя пистолет? — попита Хари и потупа пушката, легнала в скута му.
Трюлс продължаваше да мълчи.
— Защото искам куршумите, които открият в тялото ти, да отведат разследващите до твоето оръжие.
Трюлс сви рамене.
Хари Хуле се наведе напред. Трюлс усети дъха на алкохол. Проклятие, Хуле се беше нафиркал. За постъпките му в трезво състояние се носеха легенди. Какво ли да очаква човек от него след няколко пресушени чаши?
— Работиш за мафията, Трюлс Бернтсен. Ето го доказателството.
Хари извади идентификационна карта от портфейла на Бернтсен, иззет заедно с пистолета му.
— Томас Лундер? Това не е ли полицаят, конфискувал дрогата на летище „Гардермуен“?
— Какво искаш? — попита Трюлс, затвори очи и се облегна на стола. — Кюфтета и дивиди.
— Да разбера каква е връзката между теб, Дубай, Исабел Скойен и Микаел Белман.
Трюлс се сепна. Микаел? Че какво общо имаше Микаел? А Исабел Скойен не беше ли онази от общинския съвет?
— Нямам представа…
Петлето на щаера се вдигна.
— Внимавай, Хуле! Лек натиск върху спусъка е достатъчен да…
Петлето продължи да се вдига.
— Чакай! Чакай, да му се не види! — Езикът на Трюлс Бернтсен отчаяно сновеше из устата му в търсене на смазваща слюнка. — За Скойен и Белман не знам нищо, но за Дубай…
— Побързай.
— Ще ти разкажа за него…
— Какво?
Бернтсен си пое въздух и го задържа в дробовете си. После го изпусна с въздишка:
— Всичко.
Трийсет и девета глава