В Трюлс Бернтсен се бяха приковали три очи. Две със светлосини, измити от алкохола ириси, и едно черно — дулото на собствения му щаер. Мъжът, хванал пистолета, седеше полуизлегнат в креслото, изтегнал дългите си крака на килима.
— Слушам те, Бернтсен — дрезгаво го подкани той. — Да чуя какво знаеш за Дубай.
Трюлс се прокашля два пъти. По дяволите, как му пресъхна гърлото!
— Една вечер ми позвъниха по домофона. Вдигнах. Някакъв глас поиска да разменим няколко думи. Първоначално отказах да го пусна, но после той спомена едно име и… и…
Трюлс Бернтсен търкаше нервно челюстите си с два пръста.
Хари чакаше.
— Притисна ме с една злополука, за която не допусках, че информацията е изтекла извън службата.
— Каква?
— С един арестуван. Някой трябваше да научи това копеле на нормални обноски. Не очаквах да се разчуе, че аз съм… му дал да се разбере.
— Тежка телесна повреда?
— Родителите искаха да ме съдят, но момчето не успя да ме разпознае на очната ставка, защото бях засегнал зрителния му нерв. Късмет в нещастието — Трюлс се засмя нервно, с познатото грухтене, ала смехът му бързо секна. — И не щеш ли, пред вратата ми цъфна някакъв тип, който знаеше за инцидента. „Виждам, че умееш да минаваш между капките, и съм готов да плащам щедро на човек с твоите заложби“ — увери ме той. Говореше на норвежки, и то много изискано, долових обаче акцент.
— Бил е Дубай?
— Това е единствената ни по-продължителна среща. После съм го виждал още два пъти, но съвсем за кратко. Тогава дойде сам. Възрастен мъж в елегантен и все пак старомоден костюм, с жилетка, бомбе и ръкавици. Обясни ми за какво му трябвам и колко ще ми плати. Стори ми се извънредно предпазлив. Предупреди ме, че след тази среща нито ще се срещаме, нито ще поддържаме контакт било по телефон, било по имейл. Настоя да не използваме средства, които могат да се проследят. Мен лично това ме устройваше изцяло.
— Как уговаряхте какво да правиш?
— Записваха поръчките на надгробна плоча.
— Къде?
— В гробището в Стария град. Там оставяха и хонорарите ми.
— Разкажи ми повече за Дубай. Що за човек е?
Вперил поглед право пред себе си, Трюлс Бернтсен се опитваше добре да си направи сметката. И да прецени последствията.
— Какво чакаш, Бернтсен? С ченгел ли да ти вадя думите от устата?
— Осъзнаваш ли какъв риск поемам, ако…
— Когато те видях за последно, двама от хората на Дубай се опитаха да ти пръснат мозъка. Вече си поръчан, Бернтсен. Затова говори. Кой е Дубай?
Хари Хуле го гледаше право в очите. Трюлс имаше усещането, че онзи го пронизва с поглед. Петлето се вдигна и опрости значително дилемата.
— Добре де, добре — вдигна отбранително ръце Бернтсен. — Дубай е само прозвище, защото пласьорите му носят футболни екипи с реклама на самолетна компания, която лети до арабските страни.
— Имаш десет секунди да ми разкажеш нещо, за което не съм се досетил сам.
— Чакай, чакай! И дотам ще стигна! Истинското му име е Рудолф Асаев. Руснак е, родителите му са били интелектуалци дисиденти и политически бежанци — или поне той така твърдял пред съда. Живял е в много страни и говори седем езика. В Норвегия е пристигнал през седемдесетте и е един от пионерите в трафика на хашиш. Гледал да не се набива на очи, но през 1980-а един от хората му го изпял в полицията. Тогава контрабандата на хашиш се наказваше като антидържавната дейност. Лежал дълго. След като го пуснали, заминал за Швеция и се прехвърлил на хероин.
— Приблизително същото наказание, но много пък по-добра печалба.
— Именно. Оглавил цяла групировка в Гьотеборг, след убийството на полицай под прикритие обаче се наложило да се скатае за известно време. Преди две години се върнал в Осло.
— Той ли ти каза всичко това?
— Не. Проучих го сам.
— Така ли? И как успя? Този човек не е ли пълна енигма?
Трюлс Бернтсен заби поглед в ръцете си. После вдигна очи към Хари Хуле. Не успя да сдържи усмивката си. Защото неведнъж му се бе приисквало да разкаже за това свое постижение. Но нямаше на кого да се похвали как е надхитрил самия Дубай. Трюлс облиза устни:
— Той беше седнал на креслото, където седиш ти в момента, с отпуснати върху подложките ръце.
— И?
— Ръкавът на ризата му се повдигна. Между ръкавиците и ръба на маншета забелязах бели белези — от онези, дето остават, след като премахнеш татуировка. А като видях татуировката на китката му, си помислих…
— Бил е в затвора. Носил е ръкавици, за да не остави отпечатъци, които ти да провериш в базата данни.
Трюлс кимна. Сече му пипето на Хуле — не можа да отрече Бернтсен.