— Мхм. Къде е той?
Хаген посочи през прозореца поляната и сивата каменна сграда зад пожълтелите листа на липите.
— В „Бутсен“, временния арест — досети се Хари.
— На този етап — уточни Хаген.
— И има забрана за посещения?
— Кой те издири в Хонконг да те осведоми за случая? Да не е…
— Не — прекъсна го Хари.
— Така ли?
— Така.
— А кой?
— Може да съм прочел в Мрежата.
— Съмнявам се — възрази Хаген с тънка усмивка и отегчен поглед. — Вестниците споменаха само мимоходом за случая и още на следващия ден всички го бяха забравили. Пък и не бяха цитирани имена. Публикуваха съвсем кратко съобщение за надрусан наркоман, който застрелял друг наркоман заради дрога. Това не би събудило ничий интерес. Такива случаи не се набиват на очи.
— Но все пак става дума за двама тийнейджъри: на деветнайсет и осемнайсет години. — Гласът на Хари се промени.
— Достатъчно възрастни да убиват и да умират — сви рамене Хаген. — След Нова година са щели да им изпратят военни призовки.
— Ще ми уредиш ли среща с него?
— Кой те информира, Хари?
— Приятел от Експертно-криминалния — Хари разтърка тила си.
Хаген се усмихна. Този път в очите му заигра весело пламъче.
— Голям си симпатяга, Хари. Доколкото знам, в гилдията имаш само трима приятели: Бьорн Холм и Беате Льон от Експертно-криминалния. Е, кой от двамата беше?
— Беате. Ще ми уредиш ли посещение?
Хаген седна на ръба на бюрото и огледа изпитателно Хари. После наведе глава към телефона.
— При едно условие, Хари: да обещаеш, че ще стоиш настрана от случая. В момента с КРИПОС сме в отлични отношения и не искам да се стига до разправии.
Хари се усмихна кисело. Така се беше излегнал на стола, че не би се затруднил да огледа катарамата на колана си.
— Значи с краля на КРИПОС сте станали гъсти?
— Микаел Белман вече не работи в КРИПОС. Затова отношенията ни с КРИПОС се затоплиха.
— Отървали сте се от психопата? Happy days…
— Тъкмо напротив — засмя се глухо Хаген. — Усещаме присъствието на Белман по-осезаемо отвсякога. Кабинетът му е в сградата.
— По дяволите! Тук, на шестия етаж?
— Опазил ни бог! От една година Белман оглавява ОРГКРИМ.
— Явно се са появили и нови съкращения.
— Организирана престъпност. Сляха няколко стари отдела: грабежи, незаконен трафик и наркотици. В момента всички са под шапката на ОРГКРИМ. Над двеста служители, най-голямото звено в криминалната полиция.
— Мхм. Значи в момента командва повече хора, отколкото някога в КРИПОС.
— Въпреки това му намалиха заплатата. Със сигурност се досещаш какво става, когато хора от неговата порода работят за малко пари, нали?
— Започват да ламтят за повече власт.
— Белман успя да овладее наркопазара, Хари. Добро разузнаване, арести, акции. Бандите намаляха, борбите за надмощие на пазара — също. Броят на смъртните случаи вследствие от предозиране спадна, както вече споменах… — Хаген вдигна показалец към тавана. — А Белман върви нагоре и все нагоре. Това момче знае къде да се цели, Хари.
— Аз — също. Към „Бутсен“. Като отида, ще очаквам на пропуска да си оставил разрешение за посещение.
— Договорихме ли се обаче?
— Разбира се — Хари хвана протегнатата ръка на бившия си началник, раздруса я два пъти и тръгна към вратата.
Хонконг се оказа добра школа за успешни лъжи. Хари чу как Хаген вдига слушалката, но преди да прекрачи прага, все пак се обърна:
— Кой е третият?
— Какво? — Хаген гледаше телефона, докато набираше номера с показалец.
— Кой е третият ми приятел в гилдията?
Гюнар Хаген долепи слушалката до ухото си, изгледа изморено Хари и въздъхна:
— Ти как мислиш? — После продължи: — Ало? Хаген се обажда. Ще искам едно разрешително за посещение. Да? — Хаген сложи ръка върху мембраната. — Ще се уреди. В момента са в обедна почивка, но отиди към дванайсет.
Хари се усмихна, изрече „благодаря“ само с устни и тихо затвори вратата след себе си.
Торд Шулц си закопча панталона и си облече ризата зад паравана. Въздържаха се да претърсят всички отвори по тялото му. Митническата служителка — същата, която го спря — го чакаше отвън в позата на изпитващ.
— Благодаря за съдействието — кимна тя и посочи към изхода.
Торд предполагаше, че въпросът дали се налага извинение всеки път, когато служебното куче маркира човек, без той да носи дрога, е отприщил разгорещени дебати. Спряният, забавеният, заподозреният, притесненият от служителите несъмнено смята за редно да получи извинение. Но длъжни ли бяха митничарите да се извиняват, задето си вършат работата? Случаите на обиск, провокиран от реакцията на кучето, невинаги водеха до откриване на забранени вещества у маркирания и извинението би означавало косвено признание, че системата не работи оптимално и допуска процедурни грешки. От друга страна, Торд Шулц смяташе за редно служителите да забележат, че е капитан. На раменете си носеше не три ленти като немалко петдесетгодишни некадърници, останали си щурмани, защото дотам се простираха възможностите им. Не. Торд Шулц имаше четири ленти — доказателство, че титулярят е човек на реда, владее ситуацията и собствения си живот. Тези четири ленти му отреждаха място сред браминската каста на въздухоплавателните служители. А един капитан заслужава да получи извинение от митничар с две ленти — независимо дали извинението е регламентирано служебно, или не.