А запомни именно това момче, защото в „Леон“ Хари Хуле му показа една семейна снимка.
Хуле се интересуваше дали Бернтсен познава Ирене Хансен и Трюлс отговори, че я вижда за пръв път — каквато си беше самата истина. Не за пръв път обаче виждаше други двама на снимката: Густо и второто момче, несъщия му брат. Същият младеж със сериозно изражение бе видял близо до местопрестъплението.
Трюлс спря по улица „Принсен“ под хотел „Леон“. Държеше полицейската радиостанция включена. Най-сетне се получи дългоочакваното съобщение от централата:
— До нула едно. Проверихме сигнала за оплакване от силен шум на улица „Блиндерн“. Тук явно е имало екшън. Сълзотворен газ и следи от автоматична стрелба. Един застрелян. Слязохме в мазето. Наводнено е. Май трябва да изпратим баретите от „Делта“ да проверят втория етаж.
— Защо не проверите дали изобщо някой е останал вътре?
— Ела да провериш ти! Абе ти глух си ли? Газ и автомат!
— Добре де, добре. Какво искате?
— Четири патрула да обезопасим района, „Делта“, група за оглед и… водопроводчик.
Трюлс Бернтсен намали радиостанцията. Някаква кола удари рязко спирачки, защото висок мъж пресече точно пред бронята ѝ. Разгневеният шофьор натисна клаксона, ала пешеходецът продължи най-невъзмутимо към хотел „Леон“.
Трюлс Бернтсен примижа.
Дали наистина е възможно да е той? Хари Хуле?
Мъжът, облечен в опърпано палто, вървеше с глава, вкопана в раменете. Чак когато онзи изви глава и уличните лампи осветиха лицето му, Трюлс Бернтсен разбра, че се е припознал. Откриваше нещо познато у мъжа, но не беше Хари Хуле.
Трюлс се облегна назад на седалката. Вече знаеше кой победи. Плъзна поглед над града си. Защото градът му принадлежеше. Дъждът трополеше по покрива на автомобила, нашепвайки, че Хуле е мъртъв, и проливаше сълзи по предното стъкло.
В два часа след полунощ в „Леон“ повечето гости на хотела вече се бяха разотишли по домовете си, след като си бяха взели дозата чукане. Цареше тишина. Момчето зад рецепцията едва повдигна глава, когато високият мъж прекрачи прага. От косата и палтото му се стичаше вода. До неотдавна рецепционистът проявяваше интерес към заниманията на Кето̀, когато старецът се прибираше посред нощ или след няколкодневно отсъствие. Ала нескончаемите, емоционални и подробни отговори на Кето̀, който се отплесваше във философски размисли за хорските неволи, го убедиха колко по-добре е да не влиза в разговор с него. Днес обаче пасторът изглеждаше изтощен.
— Тежка нощ? — попита вежливо момчето с надеждата да получи едносричен отговор.
— Обичайното — усмихна се изнурено старецът. — Хора и пак хора. Впрочем замалко да ме убият.
— Сериозно? — сепна се момчето и веднага съжали за реакцията си. Сега вече нямаше да се отърве от редовните словоизлияния.
— Преди минута една кола едва не ме блъсна — обясни Кето̀ и продължи към стълбището.
Момчето си отдъхна и продължи да чете комикса си.
Високият старец пъхна ключа, ала за негова изненада вратата се оказа отключена.
Влезе и врътна копчето за осветлението, но абажурът не светна. Вдигна глава. Нощната лампа беше включена. На леглото седеше висок прегърбен мъж. От подгъвите на дългото му палто се стичаше вода и капеше по пода. Едва ли бе възможно да съществуват двама мъже, по-различни един от друг, и въпреки това старецът имаше чувството, че се е погледнал в огледалото.