— Какво правиш тук? — прошепна той.
— Вмъкнах се тайно да проверя дали няма да намеря нещо ценно из вещите ти.
— И какво откри?
— Ценно ли? Нищо. Обаче намерих това.
Старецът улови подхвърленото във въздуха парче памучен плат, колосано под формата на буква U. Якичката доста се бе поизмърсила.
— Това си намерил, значи.
— Да. В гардероба в спалнята ти. Сложи си я.
— Защо?
— Защото искам да изповядам греховете си. И защото без свещеническа яка ми изглеждаш гол.
Старият Кето̀ наблюдаваше неканения гост. Онзи седеше наведен напред. Капки вода се стичаха от косата му по белега и продължаваха по брадичката. Оттам капеха върху пода. Беше поставил единствения стол в средата на стаята. Столът на изповедника. На масата лежеше отворена кутия „Кемъл“, а до нея — запалка и подгизнала, пречупена надве цигара.
— Както искаш, Хари.
Кето̀ седна, разкопча палтото си и промуши копчетата на яката в илиците на свещеническата си риза. После посегна към джоба на сакото си. Хари мигом настръхна.
— Цигари — успокои го на норвежки Кето̀. — За двама ни. Виждам, че твоите са се удавили.
Полицаят кимна. Старецът извади ръката си и му поднесе отворена кутия цигари.
— Говориш много добре норвежки — отбеляза Хари.
— Малко по-добре от шведски. Но понеже си норвежец, не чуваш акцента ми, докато говоря на шведски.
Хари извади една от черните цигари и я огледа.
— Руския ти акцент ли?
— „Собрание Блек Рашън“ — единствените читави цигари в Русия. В момента сигурно ги произвеждат в Украйна. Обикновено ги отмъквам от Андрей. Като отворихме дума за него, как е той?
— Зле — отговори полицаят и приближи цигарата до пламъка на запалката, поднесена му от Кето̀.
— Тази новина ми причинява болка. Като каза „зле“, отдавна трябваше да си мъртъв, Хари. Знам, че нашественикът в тунела си бил именно ти.
— Аз бях.
— Шлюзовете се отвориха едновременно, а резервоарите бяха пълни с вода. По мои сметка двете вълни трябваше да те залеят от двете страни.
— Така и стана.
— В такъв случай не разбирам как си оцелял. Повечето изпадат в шок и се давят.
Полицаят изпусна струйка дим от ъгълчето на устата си.
— Така ли са умирали членовете на норвежката съпротива, щурмували дома на шефа на Гестапо?
— Не знам дали изобщо нацистите някога са изпробвали този капан по време на отстъплението.
— Но ти си изпробвал действието му. С агента под прикритие.
— Беше същият като теб, Хари. Мъже, които си мислят, че имат призвание, са опасни. И за себе си, и за околните. Трябваше да умреш като него.
— Но както виждаш, още съм жив.
— Все още не проумявам как си оцелял. Да не твърдиш, че след като водата те е заляла, си имал достатъчно въздух в дробовете да преплуваш осемдесет метра в леденостудена вода, през тесен тунел, и то облечен с връхна дреха?
— Не.
— Не? — старецът се усмихна с искрено любопитство.
— В дробовете си бях поел въздух за четирийсет метра.
— А после?
— После ме спасиха.
— Кой?
— Онзи, дето ти сам ми каза, че умеел да вади от дъното — Хари вдигна празната бутилка уиски. — „Джим Бийм“.
— Уискито ти е спасило живота?
— Бутилката.
— Празна бутилка от уиски?
— Не, не празна. Пълна.
Хари захапа цигарата, разви капачката и вдигна бутилката над главата си.
— Пълна с въздух.
— И…? — изгледа го изумен старецът.
— Най-трудно се оказа да вдишам въздуха от бутилката. След като издишах и последния въздух от дробовете си, нагласих бутилката с гърлото нагоре, за да се изкачи въздухът. Тялото се съпротивлява като при първото гмуркане. Защото организмът не вярва на физични закони и се опасява, че ще нагълта вода и ще се удави. Знаеш ли, че белите дробове са годни да поемат четири литра въздух? Бутилка, пълна с въздух, и малко воля се оказаха достатъчни да преплувам още четирийсет метра. — Полицаят остави бутилката, извади цигарата от устата си и я огледа недоверчиво. — Нацистите са прокопали прекалено къс тунел.
Сбръчканото лице на стареца се разпука. Смехът му захъхри, сякаш е двигател на лодка.
— Знаех, че си по-различен от другите, Хари. Предупредиха ме, че като разбереш за Олег, ще се върнеш в Норвегия. Поразпитах тук-там що за човек си. Вече се уверих: слуховете не са преувеличени.
— Така значи — Хари не изпускаше от поглед преплетените пръсти на пастора. Седнал на ръба на леглото, стъпил здраво на земята, Хари стоеше в бойна готовност и притискаше ходила плътно към пода, усещайки тънката корда под подметката си. — Ами твоята слава, Рудолф? Преувеличена ли е от хорските уста?