— Хубаво е да знаем, че някой проверява съмнителните лица — Торд се огледа за куфара си.
Най-много да бяха прегледали съдържанието му. Кучето бе маркирало не куфара, а човека. А рентгеновите лъчи не проникваха през металните панели около тайника с пратката.
— Ей сега ще ви го донесат — откликна служителката.
Настъпи няколкосекундно мълчание. Двамата се измерваха с поглед.
Разведена, предположи Торд.
Появи се още един митничар.
— Куфарът ви…
Торд се извърна и го видя в очите му. Усети как огромна буца се надига от стомаха му и запушва хранопровода му. Как? Как?
— Извадихме всички вещи от куфара и го претеглихме — обясни служителят. — Такъв празен „Самсонайт“ тежи пет килограма и осемстотин грама. Вашият е шест и триста. Вие ли ще обясните причината…?
Митничарят бе усвоил процедурите прекалено добре, за да се усмихне. Ала Торд долови победоносния блясък в очите му. Служителят се наведе леко напред и понижи глас:
— … или да го направя аз?
Хари обядва в „Олимпен“. Старото бистро с лек пиянски уклон се беше превърнало в елитна западна версия на заведение от източните квартали с огромни картини на някогашния работнически район в Осло. Не че не беше красиво, с кристални полилеи и така нататък. Дори скумрията му хареса. Но това просто не беше… „Олимпен“.
Запали цигара и прекоси парка между Главното управление и старите сиви тухлени стени на затвора. Мина покрай мъж, който закачаше опърпан червен плакат на едно дърво. Щракна плаката с телбод към липовата кора столетница, попадаща под закрилата на закона. Човекът изобщо не си даваше сметка, че извършва сериозно нарушение точно под прозорците на сградата с най-многобройно полицейско присъствие. Хари спря. Не за да направи забележка, а за да прочете текста на плаката. „Russian Amcar Club“ ще свирят в „Sardines“. Помнеше отлично и отдавна разтурената банда, и затвореното заведение. „Олимпен“. Хари Хуле. Явно тази година щеше да се превърне в годината на възкръсналите мъртъвци. Тъкмо да продължи, чу глас:
— Да имаш виолин?
Обърна се. Зад него мъж в ново чисто яке, марка „G-Star“, стоеше наведен напред, сякаш го брулеше бурен вятър, а коленете му бяха присвити — неизменен спътник на хероиновата зависимост. Понечи да отговори, но съобрази, че наркоманът се е обърнал не към него, а към мъжа с плаката. Онзи обаче се отдалечи безмълвно. Нови съкращения, нов наркожаргон… Стари банди, стари клубове.
Фасадата на затвора в Осло, по-широко известен като „Бутсен“, датираше от деветнайсети век. Състоеше се от централна част, сместена между две по-големи крила, които Хари винаги бе оприличавал на двама полицаи, приклещили арестант. Позвъни на вратата, погледна във видеокамерата, чу бръмчене и дръпна вратата. Вътре го посрещна униформен служител и го поведе нагоре по стълбите. Влязоха в помещение, където завариха двама служители, а оттам преминаха в стаята за посещения — продълговата, без прозорци. Тук затворниците се срещаха с близките си. Личаха плахи опити да се внесе минимален уют. Хари седна на стол. Съзнателно избегна дивана, защото отлично знаеше какво се случва там през броените минути, отпускани на затворниците насаме със съпругите или приятелките им.
Докато чакаше, установи, че още не е свалил лепенката за достъп от Управлението. Дръпна я от ревера и я мушна в джоба си. Тази нощ сънят за тесния коридор и преследващата го лавина беше по-жесток от обикновено. Бялата грамада го затрупа и напълни устата му със сняг. Ала в момента не това предизвикваше ускорените удари на сърцето му. А какво? Очакване? Или страх?