Накрая взех решение сравнително лесно.
Седнал на един от мръсните матраци, усещах как бие изплашеното ми до смърт сърце, докато чувах сигнала за свободно. Хем се надявах да вдигне, хем се молех да не вдига.
Тъкмо да прекъсна връзката, той отговори.
— Ало — ясно произнесе угнетеният глас на несъщия ми брат.
Неведнъж съм си мислел колко подходящо име са му дали: Стайн — камък. Непробиваема обвивка над корава сърцевина. Непоклатим, мрачен, устойчив. Ала и камъните си имат слаби места и улучиш ли ги, ще се пръснат. В случая на Стайн изобщо не се затруднявах да определя ахилесовата му пета.
— Обажда се Густо — прокашлях се аз. — Знам къде е Ирене.
Дишаше спокойно. Стайн никога не се задъхваше, дори след като е тичал часове. Почти не се нуждаеше от кислород. Или от причина да бяга.
— Къде е тя?
— Ако искаш да разбереш, ще ти струва пари.
— Защо?
— Защото ми трябват.
Обля ме гореща вълна. Или по-скоро леденостудена. Усетих омразата му. Чух го как преглъща.
— Колко…
— Пет бона.
— Добре.
—Да ги направим десет.
— Каза пет.
Мамка му!
— Но ги искам веднага — предупредих го, макар да знаех, че вече е хукнал към вратата.
— Ще ги получиш. Къде си?
— На улица „Хаусман“ 92. Ключалката на входната врата е развалена. Качи се на третия етаж.
— Идвам. Не мърдай оттам.
Да мърдам? Намерих запалка, извадих два фаса от пепелника в дневната и ги изпуших в кухнята. Цареше пълно следобедно спокойствие. Каква жега! Чух шумолене. Плъхът се стрелна покрай стената.
Беше изскочил иззад печката. Сигурно си имаше скривалище.
След като изпуших втория фас, станах.
Отначало не успях да отместя печката, но после открих, че има две колелца отзад.
Дупката зад печката ми се стори доста голяма за бърлога на гризач.
Олег, Олег, скъпи приятелю. Умен си, но нали именно аз те научих как се крие наркотик.
Хвърлих се на колене на пода. Докато пъхах огънатата тел, вече се чувствах надрусан. Пръстите ми се разтрепериха и ми идеше да ги отхапя. Усетих как краят на телта се закачи за нещо, но после то му се изплъзна. Молех се да открия виолин.
Най-после успях да хвана плячката. Издърпах телта заедно с тежка платнена торбичка. Отворих я. Дано да е виолин, мислех си аз, абстинясал като куче.
Турникет, супена лъжица, помпа. И три малки прозрачни пакетчета. В белия прах личаха кафяви зрънца. Сърцето ми ликуваше. Бях се слял с единствения си приятел и любовник, комуто можех да се доверя.
Двете пакетчета прибрах в джоба си, а третото отворих. Ако внимавах при дозировката, наличното количество щеше да ми стигне за седмица. Налагаше се да действам бързо, да се нацеля и да се омета оттам, преди Стайн или някой друг да довтаса. Изсипах праха в лъжицата и започнах да го нагрявам със запалката. Обикновено добавях няколко капки лимонтузу — така прахът не става на бучки, а и изтегляш цялото количество в помпата. Този път обаче нямах нито лимонтузу, нито търпение. Интересуваше ме само едно: да вкарам дрогата в кръвта си.
Вързах турникета около ръката си под рамото, захапах единия му край и го стегнах. Изпъкна голяма синя вена. Забих иглата под подходящ ъгъл, за да си осигуря по-голяма площ на съприкосновение и по-слаб тремор. Защото целият се тресях.
Не уцелих вената.
Веднъж. Два пъти. Поех си дъх. Не мисли, не изпадай в еуфория, не се поддавай на паника.
Върхът на иглата танцуваше. Забих го в синята змия.
Пак не улучих.
Борех се с наплива на отчаяние. Дали да не изпуша малко от дрогата, та да се успокоя, чудех се аз. Но това не ме уреждаше. Исках да усетя опиянението, кика, когато цялата доза нахлува по кръвта в мозъка; да изпитам оргазма на безтегловното падане!
Горещината и слънцето смъдяха в очите ми. Влязох в дневната, седнах на сянка до стената. По дяволите, изобщо не виждах проклетата вена! Спокойно. Изчаках зениците ми да се разширят. За късмет ръцете ми бяха станали бели като киноекран. Вената приличаше на река по картата на остров Гренландия. Сега.