Преди да си даде сметка, вратата се отвори.
— Двайсет минути — оповести служителят и заключи вратата зад гърба си.
Влезе момче, променено до неузнаваемост в сравнение със спомените на Хари. Замалко да извика, че са сгрешили човека. Този младеж носеше дънки „Дизел“ и черен суичър с надпис „Machine Head“. Хари се досещаше, че не е старият албум на „Дийп Пърпъл“, а нова — според неговото летоброене — хевиметъл банда. Музикалният стил представляваше само податка. Доказателството, че са повикали когото трябва, Хари получи от очите и скулите. И по-точно: от кафявите очи и високите скули на Ракел. Приликата с майка му беше станала почти изумителна. Олег обаче нямаше нищо общо с красотата ѝ. Прекалено изпъкналото чело му придаваше мрачен, дори агресивен вид, подсилван от гладките му коси, наследени вероятно от баща му — руснак, алкохолик, — когото детето почти не познаваше. Едва няколко години след раждането му Ракел се бе разделила с руснака и бе довела сина си в Осло. А после бе срещнала Хари.
Ракел.
Любовта на живота му. Истината беше колкото проста, толкова и трудна.
Олег. Умният, сериозен Олег. Самовглъбеният Олег, който не се разкриваше пред никого освен пред Хари. Без да го бе споделял някога с Ракел, Хари знаеше, че умее по-добре от нея да разбира мислите, чувствата и желанията на Олег. С Олег играеха „Тетрис“, твърдо решени да бият точковия актив на съперника си. С Олег караха кънки на стадион „Вале Ховин“. Някога Олег искаше да стане състезател на дълги разстояния, а притежаваше и нужната дарба. Олег, който посрещаше с търпелива и снизходителна усмивка всяко обещание на Хари наесен или напролет да отскочат до Лондон за мач на „Тотнъм“ на стадион „Уайт Харт“. Олег, който го наричаше „тате“, когато му се приспеше или се бе разсеял. Хари не го беше виждал от пет години. Преди пет години Ракел го отведе от Осло — далеч от кошмарните спомени за Снежния човек и от света на Хари, изпълнен с насилие и убийства.
И ето го сега същия този Олег — осемнайсетгодишен, кажи-речи голям човек. Гледаше Хари с безизразно лице или просто Хари не съумяваше да разгадае изражението му.
— Здравей — подхвана Хари.
По дяволите, защо не си прочисти гърлото предварително! Оттам излезе само немощен дрезгав шепот. Сега момчето ще си помисли, че здравата се е разкиснал. За да отвлече вниманието си от случилото се — своето, пък и на Олег — Хари извади цигара „Кемъл“ и я захапа.
По лицето на хлапето плъзна гъста червенина. Знаеше отлично какво означава това: гняв. Когато гневът връхлетеше малкия, очите му потъмняваха, а вените на врата му изпъкваха и потреперваха като изопнати струни на китара.
— Спокойно, няма да я паля — кимна към табелата с надпис „Пушенето забранено“.
— Мама, нали? — прошепна младежът с плътен глас, натежал от накипяла ярост.
— Какво за нея?
— Тя те е повикала.
— Ракел изобщо не е…
— Точно така е станало. Не ми обяснявай.
— Олег, майка ти изобщо не знае, че съм в страната.
— Лъжеш! Както винаги!
— Както винаги? — смая се Хари.
— Колко пъти си ни лъгал, че цял живот ще бъдеш до нас! Пълни глупости! Вече е късно да се правиш на загрижен. Връщай се… на майната си!
— Олег, изслушай ме…
— Няма! Изобщо не искам да те слушам. Нямаш работа тук! Късно е да ми се правиш на баща, ясно ли ти е?
Хари видя как адамовата ябълка на Олег подскочи, когато преглътна с усилие. Гневът се поотдръпна от очите му, но само след минута го връхлетя отново със силата на придошла вълна.
— За нас вече ти си никой! Вясваше се от дъжд на вятър, застояваше се няколко години и после… — Олег се опита да щракне с пръсти, но палецът и средният му пръст се приплъзнаха, без да произведат звук — … дим да те няма.
— Не е вярно, Олег. Знаеш, че не си прав.
Хари се мъчеше да говори със стабилен, уверен глас, който да внушава спокойствието и непоклатимостта на самолетоносач. Ала усещаше заседнала в гърлото си буца. Професията го беше научила да запазва пълно самообладание, докато арестантите го засипват с ругатни. Бурните им реакции обикновено подхранваха невъзмутимостта му и изостряха детективската му проницателност. Но сега, докато разговаряше с Олег… не можеше да приложи обичайните полицейски хватки, които му подсигуряваха недосегаемост.
— Да видим дали пак ще проработи — засмя се горчиво Олег. — Изчезни… сега! — щракна с пръсти той.
— Олег… — вдигна длани пред себе си Хари.
Младежът обаче поклати отрицателно глава и задумка по вратата зад гърба си, без да сваля притъмнелия си поглед от Хари.