Тя установи, че няма как да мине през корема му. Затова пак се върна към първоначалната си отправна точка: кожената обувка.
Облиза метала — соления метал, който стърчеше между два пръста на дясната ръка. Пропълзя по сакото му. Миришеше на пот, кръв и храна. Всъщност тя различи много видове храна: лененият плат навярно се бе въргалял в кофа за смет.
Муцунката ѝ отново надуши неотмитите молекули от странния остър мирис на цигарен дим. Запари в очите ѝ и те започнаха да сълзят. Затрудняваше се да диша нормално.
Запъпли по ръката му, пропълзя по рамото и стигна до окървавената превръзка на врата, която за миг я разсея. После в ушите ѝ отново нахлуха писъците на малките и тя хукна през гърдите. От двете кръгли дупки там се носеше силна миризма на сяра и барут. Едната дупка се намираше точно над сърцето. Майката плъх усещаше лекото туптене под себе си. Сърцето биеше едва-едва. Тя продължи към челото, облизвайки кръвта, стичаща се на тънка струйка от мястото, където започваше русата коса, към месестите части от лицето: клепачи, ноздри, устни. През едната буза минаваше белег. Мозъкът на майката работеше, както работят мозъците на лабораторните плъхове: удивително рационално и ефективно. Бузата. Устната кухина. Тилът. Така ще се озове при малките си. Животът на плъховете е суров и се подчинява на съвсем прости принципи: правиш каквото налага необходимостта.
Пета част
Четирийсет и четвърта глава
Лунната светлина се отразяваше в река Акершелва и преобразяваше ивицата мръсна вода в златна верига, пробягваща през града. Жените по безлюдните пътеки по поречието на реката не бяха честа гледка, Мартине обаче се прибираше именно оттам след дълъг ден във „Фюрлюсе“. Чувстваше се изморена, но и удовлетворена. От сенките изникна момче, улична лампа освети лицето му, то промърмори „здрасти“ и бързо се отдалечи.
На няколко пъти Рикард я посъветва да се прибира по друг маршрут, ала тя отвръщаше, че това е най-краткият път до „Грюнерльока“, а и няма да позволи на опасностите да ѝ диктуват откъде да минава. Пък и Мартине познаваше мнозина от спотайващите се под мостовете и се чувстваше в безопасност, каквато не би могъл да ѝ внуши и най-модерният бар в западната част на Осло. Мина покрай пункта за спешна помощ, площад „Скоу“ и наближи клуб „Блу“. Чу забързано шляпане на подметки по асфалта. Висок млад мъж тичаше срещу нея. Фигурата му ту попадаше под светлините на лампите, ту потъваше в мрака. Мартине зърна лицето му за миг, докато се разминаваше с нея. Шиптящият му дъх заглъхна. Познато лице — беше го виждала в кафенето на Армията. Но Мартине се сблъскваше ежедневно с толкова хора, че често разказваше на колегите си как е видяла наркоман, който, уверяваха я те, бил мъртъв от месеци или дори години. Това лице обаче ѝ напомни за Хари. Мартине го споменаваше рядко, в никакъв случай пред Рикард, но Хари се бе настанил трайно в кътче в сърцето ѝ — кътче, където тя можеше да го навестява. Да не би младежът да беше Олег и затова да се бе сетила за Хари? Тя се обърна. Гърбът на младежа едва се мяркаше в мрака. Тичаше, сякаш го гони самият дявол. Мартине не видя някой да го преследва. Фигурата му се смали и се изгуби в мрака.
Ирене погледна часовника. Единайсет и пет. Облегна се на седалката и погледна монитора над гишето пред изхода към самолета. След няколко минути се очакваше служителите да започнат да пропускат пасажерите на борда. Баща ѝ изпрати есемес, че ще ги чака на летището във Франкфурт. Тя се потеше, мускулите я боляха. Няма да е лесно — осъзнаваше тя. Но щяха да се справят.
Стайн стисна ръката ѝ.
— Как си, дребосъче?
Ирене му се усмихна и също стисна ръката му.
Всичко ще се подреди.
— Тази жена не ти ли се струва позната? — прошепна Ирене.
— Коя?
— Мургавата, дето седи сама.
Всъщност я завариха тук, когато дойдоха — на седалка срещу тях. Прелистваше пътеводител за Тайланд. Беше красива, с хубост, недосегаема от годините, и излъчваше тиха радост, все едно ликува вътрешно, макар да седи съвсем сама.
— Не съм я виждал. Защо ти изглежда позната?
— Май ми прилича на някого.
— На кого?
— Не се сещам.
Стайн се засмя със спокойния, уравновесен смях на по-голям брат и пак стисна ръката ѝ.
След звуков сигнал от уредбата металически глас прикани пътниците да се качват на борда на самолета за Франкфурт. Хората около Ирене и Стайн станаха от местата си и се струпаха пред гишето. Тя дръпна леко брат си, за да го спре.