По стените забеляза надраскани кодирани съобщения, отломки от парапет, врати със следи от взлом, сдобили се с нови подсилени ключалки. На третия етаж спря. Беше открил местопрестъплението, запечатано с две кръстосани полицейски ленти в бяло и оранжево.
Бръкна в джоба си и извади двата ключа, които свали от ключодържателя на Олег, докато Нилсен разглеждаше описа на иззетите вещи. Хари не знаеше кои точно от своите ключове бе нанизал на халката в бързината, но в Хонконг дубликати на ключове се вадеха лесно.
Единият ключ, марка „Абус“, беше за катинар, досети се Хари, защото самият той веднъж си беше купил такъв. На другия пишеше „Винг“. Пъхна го в ключалката, но успя да го вкара само до половината. Натисна, ала напразно. Опита се да го завърти.
— Мамка му!
Извади мобилния си телефон. Беше записал номера ѝ с буквата Б в „контакти“. Понеже в указателя си бе въвел само осем имена, една буква напълно му стигаше.
— Да, моля — обади се Беате Льон.
Освен безспорния ѝ професионализъм в работата ѝ на криминалист, Хари най-много ценеше у нея способността ѝ да подава само най-съществената информация, без да разводнява сведенията с излишни обяснения. По това двамата много си приличаха.
— Здравей, Беате. В момента съм на улица „Хаусман“.
— На местопрестъплението? Какво т…
— Не мога да вляза. Имаш ли ключ?
— Дали имам ключ?
— Нали ти командваш работите вътре?
— Имам ключ, разбира се. Но нямам никакво намерение да ти го давам.
— Не, естествено. Знам колко си стриктна, обаче все си забравила да вземеш някоя проба. Спомням си как едно светило в криминалистиката беше казало, че когато става въпрос за убийство, криминалният експерт трябва да провери всяка прашинка.
— Спомняш си, значи.
— Казваше го на всички, на които преподаваше. Няма да ти преча, само ще гледам, докато работиш.
— Хари…
— Нищо няма да пипам.
Мълчание. Хари съзнаваше, че я използва. Освен колежка, тя му беше и приятелка. Нещо повече: вече имаше и дете.
— Дай ми двайсет — въздъхна тя.
За нея уточнението „минути“ се подразбираше.
За него — думата „благодаря“. Затова Хари просто затвори.
Полицай Трюлс Бернтсен се влачеше едва-едва по коридора на ОРГКРИМ. Опитът го беше научил, че колкото по-бавно върви, толкова по-бързо минава времето. А ако Трюлс Бернтсен разполагаше с нещо в неограничени количества, това беше време. В кабинета го очакваше стол с протрита тапицерия и малко бюро с купчина доклади, оставени там предимно за камуфлаж. Имаше и настолен компютър, който използваше да сърфира из Мрежата, но и това му омръзна, след като ръководството няколкократно предупреди служителите кои сайтове са разрешени. А понеже той се числеше към „Наркотици“, а не към „Пороци“, току-виж го извикали на пангара.
Полицай Бернтсен занесе пълната си чаша с кафе до бюрото. Много внимаваше да не разлее от кафявата течност по брошурата за новото ауди Q5. 211 конски сили. Джип. Такива карат пакистанците. Бандитска придобивка. С лекота отвява старите полицейски коли. Такъв автомобил показва, че си баровец. И тя, от новата къща в Хьойенхал, ще разбере, че Трюлс е голяма работа. Не е някой голтак.
Затова ще поддържа установеното статукво. Ето това трябва да прави. Да съхраняват натрупаните активи, както се изрази Микаел Белман на оперативката в понеделник. А това означаваше да се погрижат на сцената да не стъпват нови актьори.
— Винаги може да свием още продажбата на наркотици. Но след като постигнахме толкова високи резултати за толкова кратко време, съществува голяма опасност от реланс. Спомнете си за Хитлер и Москва. Човек не бива да отхапва залък, твърде голям за неговата уста.
Полицай Бернтсен разбра думите му в смисъл — дълги дни и крака върху масата.
Случваше се да се разтъжи по работата в КРИПОС. За разлика от наркотиците, убийствата не са политика. Разкриваш кой е убиецът — и край. Но Микаел Белман изрично настоя Трюлс да го последва в Главното управление. Трябвали му съюзници на новата, още вражеска територия. Хора, на които да разчита; довереници, готови при атака да пазят фланговете. Както неведнъж аз съм ти спасявал задника — спести му Микаел, но посланието прозираше кристално ясно. Последния път, когато Белман го измъкна, Трюлс се беше увлякъл да притиска онова хлапе в ареста и по злощастно стечение на обстоятелствата увреди зрението му. Микаел, разбира се, здраво накова Трюлс. „Знаеш колко ненавиждам полицейското насилие! — крещеше той. — Няма да позволя това да се повтори в моя отдел!“ Уви, правилникът го принуждавал да съобщи за провинението в Стратегическия щаб, а членовете му съответно да преценят дали да прехвърлят случая в Специалното звено. Но зрението на хлапето се възстанови почти напълно, Микаел се споразумя с адвоката му, погрижи се да свалят обвиненията за притежание на наркотици и историята се потули. Сякаш изобщо не се беше случвала.