Profession.
Убийства. Не го написа. Срещу полето липсваше отметка за „задължително“.
Phone Number.
Попълни фиктивен номер. Знаейки мобилния ти телефон, могат да следят и разговорите ти, и местонахождението ти.
Phone Number Next of Kin.
Ha най-близкия човек? Кой семеен мъж, отседнал в „Леон“, ще посочи доброволно номера на съпругата си? От всички хотели с подобна слава в Осло „Леон“ се доближаваше най-много до определението за „бордей“.
Рецепционистът явно прочете мислите му:
— Номерът ни трябва само в случай че се почувствате зле и се наложи да повикаме близък.
Хари кимна. Ясно — ако прелюбодеецът получи инфаркт по време на акта.
— Оставете полето празно, ако нямате…
— Нямам — прекъсна го Хари, докато се взираше в написаното.
Най-близък човек. Сещаше се единствено за Сьос — сестра му, която страдаше от, както сама се изразяваше, „частичен синдром на Даун“, но винаги се бе справяла с живота по-успешно от батко си. Освен Сьос не му останаха други близки. Наистина никакви. Но бланката изискваше да посочи поне един.
Срещу „начин на плащане“ отбеляза „в брой“, подписа се и подаде бланката на рецепциониста. Младежът бързо я прегледа. И Хари забеляза, че най-сетне тя се появи: мнителността.
— Значи вие сте… Хари Хуле?
— Проблем ли е?
Момчето поклати отрицателно глава и преглътна.
— Е, ще ми дадете ли ключ? — попита Хари.
— О, извинете! Заповядайте. Стая 301.
Хари взе ключа и проследи как зениците на младежа се разшириха.
— Свако ми… — подхвана момчето с разтреперан глас. — Преди той работеше на рецепцията, хотелът е негов. Разказвал ми е за вас.
— Само хубави неща, предполагам — пошегува се Хари, усмихна се, вдигна малката си пътна чанта и тръгна към стълбището.
— Има асан…
— Не ми понасят — обясни Хари, без да се обръща.
Обстановката в хотела си беше същата: малка, що-годе чиста стая със захабени мебели. Всъщност бяха окачили нови завеси: зелени, твърди, навярно от плат, който не се глади. Гладене… Хари се сети да окачи костюма си в банята и да пусне душа, та парата да изглади гънките по плата. Купи костюма от „Панджаб Хаус“ по Нейтън Роуд за внушителната сума от осемстотин хонконгски долара, но професията му изискваше да инвестира средства в скъпо облекло. Човек в дрипи не внушава респект.
Хари се пъхна под душа. Горещата вода затрополи по кожата му. Излезе от банята гол, отиде до прозореца и го отвори. Намираше се на третия етаж. Стаята му гледаше към задния двор. От друг отворен прозорец се разнесе престорено страстен любовен стон. Хари хвана с две ръце корниза и се отпусна напред. От контейнера долу го лъхна сладникава смрад. Плю и чу как плюнката му улучи хартия сред боклука. После нещо изхрущя — определено не беше хартия, — чу се пукане и зелените завеси се сгромолясаха на пода. Мамка му! Той издърпа корниза — от старите, дървените, с по една „луковица“ от двете страни. И преди се беше счупвал на същото място и го бяха залепили с обикновено тиксо. Хари седна на леглото, дръпна чекмеджето на нощното шкафче. Вътре откри Библия със светлосиня подвързия и шивашки принадлежности: черен конец, намотан около парче картон, и забучена в него игла. Замисляйки се, прецени, че всъщност предметите са сложени там съвсем предвидливо, та гостите да имат с какво да зашият откъснало се от панталона копче и да прочетат как да получат опрощение на греховете си.
Легна и се вторачи в тавана. Всичко се бе променило и същевременно си течеше постарому… Затвори очи. В самолета не успя да мигне. Объркан от часовата разлика или не, със или без завеси, щеше да заспи. И щеше да сънува същото като всяка нощ през последните три години: тича по коридор, опитва се да се измъкне от оглушителната лавина по петите му, която хищно засмуква всичкия въздух и заплашва да го задуши.
Хари знаеше, че стига да полежи още малко със затворени очи, сънят ще го надвие.
Мислите му постепенно се разлетяха.
Най-близките хора.
За които те е грижа.
Точно затова се върна.
Сергей шофираше по Е6 към Осло. Копнееше за леглото в апартамента си в предградието Фюрюсе. Гледаше да не превишава сто и двайсет километра в час, макар че по това време — в малките часове на нощта — по магистралата почти не се движеха автомобили. Мобилният телефон звънна. Онзи мобилен телефон. Андрей се обади съвсем за кратко да съобщи, че е говорил с Атамана10 — така той наричаше свакото на Сергей. След като приключиха разговора, Сергей не можа да се стърпи. Натисна газта. Закрещя от възторг. Мъжът беше пристигнал! Сега, тази вечер. Беше тук! Андрей го предупреди на този етап да не предприема нищо — надяваше се нещата да се оправят от само себе си. Ала раздвижването налагаше необходимостта Сергей да бъде в повишена готовност — и психическа, и физическа; да се упражнява с ножа, да спи достатъчно, постоянно да очаква да се намеси, ако необходимото стане наистина необходимо.