По бузите на Пол се стичаше пот и мокреше брадата му. Той вдигна долната част на тениската си с две ръце и избърса лице, оголвайки за кратко белия си корем. Когато я пусна, тя залепна за кожата му. Револверът тежеше в джоба му. Тежеше и в мислите му. Отново огледа тълпата, стъпи върху основата на парапета и проточи шия над главите на хората наоколо. Никаква следа от набелязаната мишена. Започна да се съмнява в плана си. Ами ако Дарил изобщо не се появеше?
И после изведнъж времето за мислене свърши.
Дарил беше на червения килим. На метър и половина от него. Вървеше с наведена глава.
Пол много пъти си беше представял този миг. Дали Дарил щеше да погледне ужасено дулото? Щеше ли да извика? Охраната щеше ли да има време да реагира?
Четирима въоръжени мъже пазеха Дарил. Движеха се вкупом, бавно и целеустремено. Наблюдаваха зорко хората, струпани от двете страни на загражденията. Пол не беше предвидил това, но както и да е.
Нямаше да е лесно да натисне спусъка. Вкопчил се беше в парапета с една ръка, а с другата стискаше револвера в джоба си. Убеждаваше се, че може да го направи. Вълна премина през вътрешностите му и в гърлото му се надигна топла киселина. Пол преглътна и издуха потта от устните си. Сърцето му забарабани още по-силно в ушите.
Направи го, заповяда си. Направи го сега!
Започна да измъква револвера, но в следващия миг застина. Усети нечия длан на рамото си.
Човекът се приведе напред и Пол почувства топлия му дъх на бузата си, когато той проговори.
Въпреки навалицата и бушуващата във вените му кръв думите, изречени зад гърба му, прозвучаха като мощни фанфари. Оглушително. Едно просто твърдение, изстреляно направо. Пол усети как то откъсва парче плът от гърба му.
— Знам кой си — каза гласът в ухото му. — Ти си Джей О. Льобо.
Не само думите го стреснаха.
Пол разпозна гласа.
Усети как ръката върху рамото му го стисва, как го завърта.
Шериф Доул беше отслабнал. Беше по-слаб, по-суров. И още беше с онзи нелеп мустак. Мустакът не беше намалял, дори изглеждаше по-рунтав от преди. Не беше с шерифската униформа, а цивилен. За да се слива с тълпата. Черните му очички бяха вперени в Пол, когато поклати глава.
— Всичко свърши, синко. Сега идваш с мен — каза Доул.
Пол преглътна горчивия вкус. Още стискаше оръжието. Извадеше ли го, Доул щеше да го убие. Пол не възнамеряваше да стреля по него. Мислеше, че ако измъкне оръжието и стреля над главите на хората, ще успее да избяга, да потъне сред навалицата. Такъв беше планът му още от самото начало. Да стреля, да се постарае да уцели Дарил. В главата. После да се приведе и да хукне като всички останали.
Тълпата беше прекалено гъста. Хората бяха твърде близо един до друг, за да разпознаеш когото и да било ясно.
— Каквото и да си мислиш, откажи се. Покажи ми ръцете си — нареди Доул.
Пол не беше забелязал отначало, но сега видя, че Доул е извадил оръжието си и го държи долу до тялото си.
Голяма капка пот се спусна от косата му по челото и бузата и попи в брадата му. Пол не помръдна. Револверът изгаряше джоба му и тежеше, ръката му стискаше дръжката.
— Не ме принуждавай да те надупча — предупреди Доул.
Пол пусна оръжието. И бавно започна да вдига ръце. Междувременно преповтаряше мислено думите на шерифа. Шерифът не заплаши да го простреля. Не заплаши и да го убие. Беше отправил молба. Доул не искаше да отнема живот. Не желаеше на съвестта му да тежи такова нещо. Странно предвид обстоятелствата. Но вярно според Пол.
Единственото смислено нещо в живота му в момента беше отмъщението. Удовлетворението, че ще диша по-дълго от Дарил. Тази мисъл му доставяше удоволствие. Пленяваше въображението му, караше го да се чувства силен. Помагаше му да възвърне донякъде самочувствието си, което му беше отнемано ден след ден, пласт след пласт, защото живееше в страх.
В известен смисъл куршумът нямаше да бъде лош край. Ако беше друго ченге, което му крещи заплашително с насочен към главата пистолет, Пол може би щеше да извади револвера и да стреля по целта си.
Доул беше различен. Той му беше напомнил, че всяка негова постъпка има последици. Смъртта му щеше да унищожи у Доул нещо, което беше успял да съхрани дори след дългогодишната си служба като полицай. Той буквално го беше помолил това да не се случва.
Пол уважи молбата му. Колкото и да ненавиждаше Дарил, нямаше да отнеме друг човешки живот заради него. Нито щеше да съсипе друг живот, като си отмъсти. Цената беше прекалено висока.
— Имам оръжие в джоба. Ще го оставя там, бавно ще извадя ръце и ще ги вдигна над главата си — каза Пол.