Гърдите му се удариха в бетона, после и главата му. Той усети коляното на Доул в гърба си, изкара му въздуха. Чу стърженето на металното оръжие, когато Доул го вдигна от земята.
Пол съзнаваше някак смътно, че Доул му чете правата. Не го слушаше. Беше насочил всичките си сетива към Марая.
В следващия миг изкрещя. Гласът му прозвуча гърлено и грубо, но трябваше да надвика тълпата, искаше Марая да го чуе. Изрева единственото, което му хрумна, за да я спаси:
— Марая! Обади се майка ти…
Дарил притегли към себе си Марая, целуна я и се обърна, после двамата се отдалечиха. Пол не разбра дали тя го е чула сред общата глъчка и продължи да крещи.
Не чуваше гласа на шерифа заради собствените си крясъци. Усещаше гърлото си като нагорещен тиган заради силата, с която изригваше от там гласът му — крещеше ли, крещеше, дереше се.
60
Тя чу врявата и разбра, че Пол сигурно е там. Дарил спря и се обърна да огледа тълпата, докато двамата излизаха заедно от театъра. Марая се позабави, преди да отправи поглед към мястото, където беше настанала суматохата. Не знаеше как ще реагира, когато види Пол за пръв път от месеци. Сърцето ѝ заби по-бързо. Шията ѝ пламна. Долната ѝ челюст затрепери. Дишането ѝ се учести.
Страх.
Нямаше причина да се страхува физически от Пол. Беше обградена от въоръжена охрана. Инстинктът ѝ за самосъхранение пораждаше ужаса. Отдавна се питаше ще почувства ли нещо, като го види. Ето това я плашеше. Че щом зърне Пол, старата ѝ същност ще се трогне. Ще се разбуди.
Марая беше оцеляла след покушение над живота си. И ненавиждаше Пол заради това. Ненавиждаше и себе си, че е живяла с мъж, способен да ѝ причини такова нещо.
Истината беше, че Марая, която беше нападната в собствената ѝ кухня, не оцеля. Онази Марая умря на студените плочки.
Тази беше различна.
Всичко започна с физическите тренировки и физиотерапията. Болницата намери физиотерапевт, който беше по-подходящ за Марая. Работата беше трудна. Лявата половина на тялото ѝ нямаше никакви сили. Мина цяла седмица, преди да съумее да си служи както трябва с вилицата. Общите двигателни умения отнеха повече време. Учеше се да ходи, все едно се учеше да кара колело. Неща, които преди бе правила машинално, сега отнемаха огромно физическо усилие и мисъл. Трябваше целенасочено да задвижва десния си крак — действително да си го помисли, преди кракът да ѝ се подчини. Пред залата имаше коридор. Едната страна на квадрат около малка и спокойна градина. Всеки от четирите коридора беше дълъг двайсет и седем метра. Със светли плочки на пода. С тревистозелена стена от едната страна и дълги прозорци от другата, гледащи към градината. Стъпка по стъпка, с помощта на проходилка и плувнала в пот, Марая успя да измине шест метра през първия ден. Девет на следващия. На третия ден падна на третия метър. Не ѝ беше добър ден, но не се разплака. Продължи да се бори. В края на седмицата преодоля две трети от коридора. Две седмици по-късно го измина целия, както и половината от следващия.
Месец след като беше приета в болницата, Марая обходи квадрата без чужда помощ. Упражненията с гирички помогнаха да възстанови координацията си. Изгради нови невронни връзки, научи се и как да компенсира трудностите. Не на сто процента, но в голяма степен.
Психотерапията ѝ приключи след първия сеанс. Беше твърде болезнено. Твърде рано, за да осмисли нещата. Терапевтът разговаря с нея за мозъчната травма и за влиянието ѝ върху съзнанието на Марая. Обясни ѝ, че преживяното от нея е било като обгарянето на повърхността на гъба. Пламъците увреждат гъбата, отварят дупки на мястото на мехурите с въздух, а на други места спояват тъканта. Обясни ѝ, че понякога може да се натъква на празнини в паметта си и че поради травмата мозъкът ѝ може да се опита да запълни тези празнини. С фалшиви спомени, така ги нарече. Пренасочване. Марая изпитваше пронизваща болка, докато терапевтът ѝ говореше, затова го сряза да млъкне, по дяволите.
Той заключи, че не е готова за психотерапия. Още не.
Марая не се интересуваше от нищо друго освен от физиотерапията. От психолозите я заболяваха зъбите дори. Не обърна внимание и на невролога. Казваше се Брайън. В повечето отношения ѝ допадаше. Беше висок и атлетичен. Слаб, мускулест и с дълги крайници. Винаги носеше жълта вратовръзка, толкова ярка и безвкусна, че направо щяха да ѝ изхвърчат очите. Ето това не ѝ допадаше много. Показа на Марая компютърна снимка на мозъка ѝ. Изображенията от скенера я плашеха. Не можеше да ги гледа. Брайън обясни, че той и колегите му трябвало да направят някои изследвания. Марая реши, че повечето от тях са глупави или с глупави названия. Уисконсинският тест с подреждане на карти или нещо такова, при който ѝ показваха карти и искаха от нея да ги съчетава. Не беше като онази игра, която си спомняше, че е играла с майка си. Тези карти не си подхождаха, някои от тях изобщо. После пък трябваше да гледа примигващи светлини, докато преценяват реакцията на очите ѝ. Направиха ѝ още снимки на скенер, а следващата седмица — и други изследвания. Едно от тях включваше игра на хазарт. Това ѝ хареса.