Марая се умълча, галейки косъмчетата на гърдите му, после каза:
— Може би. Вероятно. Няма значение. Но как ме намери тук?
— Отбих се в къщата. Още беше затворена, затова допуснах, че си в Бей Сити. Открай време мразиш Порт Лоунли, а знаех, че този хотел ти харесва. Отсядали сме и преди… е, за една нощ. Вечеряхме в ресторанта долу. Пол беше заминал някъде. Ти каза, че искаш да отидем на място, където не се налага да се крием, а можем да седнем и да хапнем като истинска двойка. Накрая останахме да пренощуваме.
Марая имаше съвсем смътен спомен за това. Помнеше Дарил със смокинг, но не помнеше мястото. Вече беше свикнала с тези празноти в спомените. Те бяха като черни дупки в съзнанието ѝ. Някои неща бяха ярки и живи, други бяха там, но сякаш обвити в мъгла, а трети просто бяха изчезнали. Заличени. Марая помнеше уханието на майчиния си парфюм — единственото шишенце, което беше имала някога. Не помнеше обаче сватбата си с Пол, нито какво е яла предишния ден.
— Не помня — призна тя, преметна крак върху тялото на Дарил и се качи върху него. — Да си създадем нови спомени.
Животът ѝ през седмиците преди възпоменателната церемония се състоеше от дни, прекарани в леглото с Дарил, вечери с него, ходене на кино и лениви неделни сутрини на безкрайно кафе в местните заведения. Бяха заедно. И Марая изпитваше нещо, подобно на щастие.
Сега, в прегръдките на Дарил, на червения килим пред театъра, тя се обърна и погледна към шериф Доул, притиснал с коленете си нейния съпруг. Срещна погледа на Пол. И в крайна сметка изпита някакво чувство.
Съжаление.
Само съжаление.
Чу го как ѝ крещи нещо, но не разбра какво ѝ казва. Дори да го беше обичала, не беше тя, а онази, другата Марая.
Марая, която беше умряла в Порт Лоунли.
61
От лосанджелиската полиция им съдействаха повече от очакваното. Откликнаха на молбите на Доул и дори отпуснаха на Блох цивилен автомобил с уговорката тя да отиде отново след няколко месеца и да проведе опреснителен шофьорски курс за техните инструктори по майсторско шофиране. Пожелаха го, след като ги придружиха в автомобила под наем от летището на Лос Анджелис, само дето придружаващата кола не успяваше да догонва Блох.
Доул знаеше, че тя е много повече от умел шофьор.
Стояха пред стаята за разпит и преглеждаха бележките си. На пода до краката на Доул имаше кашон. Блох се беше подготвила педантично за този ден. Имаше над сто страници с бележки, списък с въпроси, които беше запаметила, и две чанти, пълни с веществени доказателства, за чието описание и съхранение им бяха помогнали от управлението в Лос Анджелис. Арестът беше извършен там, затова и разпитът трябваше да се проведе там. След като разпитаха Пол Купър, той щеше да се изправи пред съда. Заместник областният прокурор беше инструктиран от полицейските шефове да поиска прехвърлянето на делото в Порт Лоунли. Уредиха всичко и успяха да направят така, че случаят да не попада в полезрението на ФБР. Бяха идеално подготвени.
— Според теб трябваше ли да арестуваме Дарил на церемонията? — попита Блох.
— Не. И стоя зад това решение. Засега всички улики сочат към Купър. Марая ще получи някакви пари. Допускам, че Дарил ще се позавърти край нея заради парите.
Блох кимна.
— Готова ли си? — попита Доул.
Тя отново кимна, изсумтя и плъзна палец по носа си като боксьор.
— Добре тогава — каза той.
Блох отвори вратата и я задържа да мине Доул, който взе кашона и го внесе вътре. Влязоха в тясна стая с маса и столове, завинтени за пода. По средата на масата стърчеше стоманена халка. Пол Купър седеше на стол, а белезниците на ръцете му бяха закопчани за халката. Един от служителите на лосанджелиското управление вече беше поставил дигитална видеокамера в ъгъла, която беше настроена и подготвена да заснеме разпита.
Доул остави кашона на пода и се настани на един от столовете срещу Пол. Блох седна до него. Столът до Пол остана празен. Той каза, че не му трябва адвокат. Единственото му желание беше да се махне от тук.
Блох обясни, че ще записва разпита. Стана и включи дигиталната камера. Доул напомни на Пол, че вече са му прочетени правата.
Въпросите бяха старателно подготвени, редактирани и преписани на чисто.
— Господин Купър, обяснили сме ви какви права имате и защо сте тук. Да минем направо на въпроса. Ще ни кажете ли защо сте се опитали да убиете съпругата си?
— Не съм нападал жена си — отговори Пол. — Не съм го направил аз.
Колкото и подготвени да бяха за разпита, Доул се изненада от поведението на Купър, който беше видимо уплашен. Несъмнено. Беше арестуван за няколко сериозни престъпления — включително по две обвинения в опит за убийство и едно в планиране на убийство. Доул можеше да добави още обвинения, но засега ги държеше в тайна. Обвинението в планиране на убийство и това за втория опит за убийство сигурно щяха да се сведат просто до незаконно притежание на оръжие — предположенията му произтичаха от случилото се след възпоменателната церемония. Дори е оглед на всички обстоятелства обаче и на естествената тревога на Купър след ареста му нещо в начина, по който говореше той, озадачаваше Доул. Този човек беше напълно убеден в правотата на думите си.