Стигнаха до вратата и Марая извади електронната карта. Спря. Дълго души въздуха. Тук, в края на коридора, боята миришеше още по-силно. Тя стрелна Дарил с очи и на него не му хареса погледът ѝ. Имаше нещо неизречено. Марая прокара картата, влезе в стаята и каза:
— Ще си взема вана.
Стаята приличаше по-скоро на апартамент. С просторна баня, в която имаше двойна мивка, голяма вана и душкабина. Бюро, канапе и телевизор в отделно помещение до спалнята. Плъзгаща се стъклена врата извеждаше на балкон с масичка и два стола, откъдето се виждаше надписът „Холивуд“, ако нямаше мъгла.
Марая влезе направо в банята, пусна чантата си на плочките и завъртя кранчето. Дарил приседна на леглото и я загледа как се съблича, докато ваната се пълни. После той стана, отиде до бюрото, отвори лаптопа си и въведе паролата за интернета. В стаята нямаше други шумове освен шуртенето на водата, която пълнеше ваната — не работеше телевизор, не се чуваше музика.
Дарил помнеше как миришеше кухнята в къщата в Порт Лоунли през онзи последен ден. Марая беше отворила кутия с боя и беше мацнала малко по стените за по-голяма убедителност. Миризмата беше същата като в коридора. Обонянието може да предизвиква спомени точно както и всяко друго сетиво, може би още по-силно от слуха или зрението.
Погледът ѝ в коридора. Сетивната памет беше много силна. За някого можеше да е уханието на познат парфюм, за друг мирисът на конкретна марка цигари или цвете — това беше предостатъчно да потопи съзнанието си в спомени и носталгия.
Тя знаеше.
Той провери имейла си на лаптопа. Покупката на имота в Медина беше осъществена. Ключовете го чакаха в кантората на неговия агент по недвижими имоти.
Точно навреме. Марая се оказа полезна, но вече не беше разумно и безопасно да я остави жива.
Дарил се изправи и провери малкия си сак. Беше си приготвил всичко освен чиста риза — тя още висеше в гардероба. Взе ризата, сгъна я и я пъхна в сака. Беше готов да потегли.
Чу, че ваната продължава да се пълни. Марая беше затворила вратата, без той да усети, и звукът вече долиташе приглушено. Тя открай време обичаше да си взема дълги горещи вани. Нерядко, преди да си тръгне от тези тайни любовни срещи, той ѝ пълнеше ваната и я гледаше как се пъхва вътре. Знаеше, че когато ваната се напълни и тя се излегне във водата, ще разполага най-малко с половин час, преди температурата да падне толкова, че Марая да излезе.
Провикна се към нея през вратата:
— Чака те чаша вино, когато излезеш от ваната.
— Чудесно. Червено, моля — обади се Марая.
Вместо да налее виното, не се въздържа и използва времето да поработи. Беше към края на първата редакция на ръкописа си, последното произведение на Джей О. Льобо. Започна да пише. Нова сцена, която се развиваше в хотел като този. Когато завърши сцената, прочете написаното и направи някои дребни поправки. По-късно щеше да промени още повече имената, за да не бъде истината съвсем очевидна за представителите на властите, които прочетат книгата. Искаше истината да присъства в романа, но замъглена, в случай че някога го докопат.
Десет минути по-късно Дарън чу как водата се разплиска и покапа по плочките на пода. Марта ставаше от ваната — твърде рано. Влезе в спалнята зад гърба му. Той се извърна и видя облак пара от банята. Беше облечена с бял халат. Мокра, косата ѝ изглеждаше още по-черна. Сега, след като беше махнала червилото си, бледото ѝ лице подчертаваше силно цвета на косата — лилия в контраст с черна роза.
И двете бяха красиви.
— Да сипя вино, нали? — попита Марта.
— Извинявай, забравих — отговори Дарън.
В апартамента имаше добре зареден бар, скрит с шкафче. Тя избра бутилка риоха и взе две чаши. От едно чекмедже извади тирбушон и с малкото ножче отстрани сряза фолиото над тапата. После отвори бутилката и я остави върху шкафа да подиша.
Дарън отново погледна към лаптопа си и запази файла. И в този момент усети докосването на Марта по рамото си.
— Над какво работиш? — попита тя.
Той стана, завъртя стола и каза:
— Седни и ще ти дам да прочетеш.
Марта се върна при шкафчето, наля вино в две чаши и даде едната на Дарън. Седна на стола със своята чаша в ръка и Дарън внимателно я завъртя с лице към екрана. Докато Марта четеше, Дарън стоеше отстрани и наблюдаваше изражението ѝ.
Очите ѝ следяха текста. Той виждаше как светлият правоъгълник на екрана се отразява в големия черен ирис на лявото ѝ око, как извитата повърхност разкривява образа и го извива чудато.
Мускулчета по челото ѝ потрепнаха, когато прочете третия ред. Очите ѝ продължиха да се плъзгат по екрана — и настрани, и вертикално.