— Аз съм полицай, не стреляй.
— Обърни се бавно с вдигнати ръце — нареди гласът.
Доул се подчини, като се стараеше да не смъква ръце дори сантиметър. Видя мъж, приклекнал зад леглото в ъгъла. В ръката му имаше пистолет със заглушител, насочен право към него. Отначало не го позна.
Беше плешив мъж със силен слънчев загар. С прошарена козя брадичка. После, когато се вгледа по-добре, забеляза познатото очертание на челюстта, но всъщност най-издайнически бяха очите. Доул никога нямаше да забрави тези зловещи очи.
— Здрасти, Дарил — каза Доул. — Или да те наричам Льобо?
— По-умен си, отколкото мислех. На колене!
Тежестта на осъзнаването се стовари върху Доул като наковалня, падаща от небето. Това беше. Последните му мигове. Не се уплаши. Искаше да се противопостави, това беше сигурно, но знаеше, че е възможен един-единствен резултат.
— Преди да падна на колене, ми кажи едно — ти строши пощенската кутия, нали? За да може пощальонът да намери тялото на Марая.
— Щях да използвам колата, за да я съборя. Но се притеснявах да не остане следа от бояда по стълба, пък и щеше да се наложи да сменя гумите. Ни така, ни иначе. А сега на колене — заповяда Дарил.
— Убил си Марая тази вечер, нали? — каза Доул.
— На колене.
Доул се усмихна. Не беше най-добрият шофьор, нито най-умният в управлението, не можеше да тича, едва не си строши коляното, докато прескачаше оградата, и сигурно трябваше по-рано да навърже всичко това. Не му оставаше друго, освен да стреля.
Често тренираше. Вадеше оръжието и стреляше. Уцелваше мишената. Личният му рекорд беше пет изстрела за по-малко от три секунди.
Доул издиша и светкавично посегна към пистолета си.
Още не го беше извадил от кобура, когато усети първия куршум.
Вторият изобщо не усети.
68
Дарил хвана заглушителя в едната си ръка, а с другата отвъртя пистолета.
Погледна надолу към тялото на Доул.
Мръсна работа. Прибра пистолета в джоба на панталона си, заглушителя — в другия, заобиколи трупа и го хвана за краката. Извлече Доул от кабинета, търкулна го по едното и по другото крило на стълбите, чак до долния коридор. Последва го, прескочи безжизнената му ръка и отключи вратата на мазето. Докато мъкнеше Доул към нея, забеляза кървавата следа на пода. Лесно щеше да я почисти. Подът беше от полирано дърво. Навсякъде в къщата имаше такъв дървен под. Дори по стълбите и площадките. Трябваше само да смени килима в кабинета.
Докато тялото на Доул падаше по стръмните и опасни стъпала към мазето, Дарил чу как някаква кост изхрущя и се счупи.
Нямаше значение. Отново хвана ботушите на Доул и го завлачи зад стълбите, към участъка с мека пръст. Два и половина на три метра. На задната стена беше облегната лопата. Дарил запретна ръкави. Пръстта се копаеше лесно и скоро се натрупа купчина. Той остави пистолета на мястото му в кобура на Доул, но взе ключовете за колата, мобилния и портфейла му. Повдигна торса му, завъртя се и го метна в изкопа. След няколко минути щеше да намери колата му и да я премести в някой от не толкова хубавите квартали на Лос Анджелис. Щеше да остави ключовете, телефона и портфейла в колата. Всичко щеше да изчезне за броени минути.
Затрупа го лопата след лопата, после заглади пръстта и облегна лопатата на стената. На сутринта щеше да разчисти. И да бетонира този участък. Когато купи къщата, подът на мазето беше пръстен.
С течение на времето Дарил водеше гости в мазето. Убиваше ги, заравяше ги и бетонираше отгоре. Сега, като огледа помещението, установи, че е останал съвсем малко пръстен под. В помещение с големина петнайсет на девет метра беше успял да закопае много трупове и да излее много бетон. Опита се да си спомни колко души е заровил тук.
Твърде много, за да ги преброи.
Още един нямаше да промени нищо.
А съществуваше и къщата в Порт Лоунли. Доул не беше проверил пода на мазето. Всеки, който се изпречеше на пътя на Дарил в Порт Лоунли или Бей Сити, свършваше в мазето. Не бяха много, половин дузина. Не като в Бостън. Първия си бетонен под завърши преди четири години. В някои от другите къщи все още имаше място обаче. В къщата в Ню Йорк. В Остин. В Орландо. В Уайоминг. Във втората му къща в Лос Анджелис. Във Вашингтон. Във Финикс. В Хюстън. А сега и в новата къща в Медина.
В къщата в Медина имаше много място. Новата му покупка. За пет милиона. Скромна цена за градчето, сред чиито жители бяха Бил Гейтс и Джеф Безос. Медина беше малък и сигурен милионерски рай с изглед към залива на Сиатъл. Дарил нямаше търпение да се нанесе там.