Събуди го почукване на вратата. Пол стана, надникна през шпионката да види кой е отвън. Въздъхна, оброни глава и неохотно отвори на Блох.
Тя влезе в стаята мълчаливо. Пол забеляза, че не е с униформа. Черни джинси, черни боти, черно кожено яке, закопчано до шията.
— Вече се обадих в шерифството. Не съм нарушил условията — каза Пол.
Блох впери в него подигравателен поглед и се настани на кресло в ъгъла на стаята. Пол остана прав.
— Откъде според теб знам, че си тук, Пол? Известно ми е, че си се регистрирал в хотела. Трябва да поговорим.
— Може би и адвокатът ми трябва да присъства.
— Ами добре, обади му се, щом искаш. Аз ще си тръгна. Ако ще говорим, ще стане на четири очи. Мисля, че ще проявиш интерес — каза тя.
Пол прокара пръсти през косата си, въздъхна и каза:
— Давай. Какво има?
— Хакнах телефона на шериф Доул. Има обаждане от Марая. Оставила му е съобщение на гласовата поща, че Дарил е Джей О. Льобо. Оттогава никой не го е виждал. Колата, която му дадоха от лосанджелиското управление, е намерена изгоряла в Саут Сайд. Никой не знае как се е озовала там.
— Боже, Марая добре ли е? — попита Пол.
Внезапно му прилоша, коремът му се стегна и болката плъзна по тялото.
— Според мен Доул е погнал Дарил. Не се е обадил за подкрепление. Звъннал е само на мен. Разказах му за баща си — прикриваше едни типове от участъка си. Подкупни ченгета във всяко отношение. Доул знаеше, че това правило ми е известно. Ченгетата не портят ченгета. Мисля, че е тръгнал по следите на Дарил, но не за да го арестува, а за да го убие. Само че Дарил го е изпреварил.
Блох каза всичко това с унило изражение. Разочаровано, наскърбено. Седеше прегърбена, със стиснати юмруци. В гърдите ѝ бушуваше ярост, която тя едва сдържаше.
— Къде е Марая? — попита Пол пресекливо. Прокашля се, прочисти гърлото си.
— Стана точно както ти каза. Всеки, който знае истинската самоличност на Льобо, умира. Помогни ми да го намеря. Това трябва да спре.
— Ще помогна, но моля те, просто ми кажи. Марая е… — Той не можа да го изрече.
Поведението на Блох се промени, погледът ѝ омекна, ръцете ѝ се отпуснаха. Тя се облегна назад в креслото и заговори тихо:
— Най-добре седни.
Пол приседна на ръба на леглото.
— Пол, Марая се е самоубила.
Четиринайсет часа по-късно Джоузефин прегърна Пол в залата за пристигащи на летището в Сиатъл. Дълга и сърдечна прегръдка. С много обич.
— Много си отслабнал. Трябва да те поугоя. За късмет, тук има доста хубави ресторанти, които съм набелязала да посетим. Хайде, колата ми е отвън.
Джоузефин го изведе на късното следобедно слънце към зеления кабриолет, паркиран близо до изхода. Пол пъхна сака си в багажника и двамата потеглиха.
Той почти не говореше, предпочиташе да слуша Джоузефин. Тя не спомена за процеса, нито за парите или за многобройните проблеми, пред които беше изправен Пол. Беше ѝ признателен, че не го направи.
Пристигнаха в градче с огромни къщи, някои традиционни, други по-скоро в стил „ар деко“, трети — наподобяващи индустриални постройки. Светлината вече гаснеше, превръщаше се в ален сумрак.
— Кой би поискал да живее в къща, която прилича на фабрика? — изсумтя Джоузефин.
Скоро се отклони от шосето по улица с високи колониални къщи. В края на улицата една стара и красива къща се издигаше встрани от останалите. В градината ѝ растеше огромен дъб. Джоузефин паркира на алеята и излезе от колата.
Пол извади сака си от багажника и видя, че Джоузефин е застанала пред къщата и ѝ се любува. Беше класическа постройка — с дървена облицовка, боядисана в искрящобяло. Три тухлени стъпала водеха към веранда, а от двете ѝ страни имаше еркерни прозорци. В единия край на моравата отпред имаше бяла дъсчена ограда.
Къща мечта.
— Превъзходна е, нали, скъпи? — попита Джоузефин.
Пол кимна и се усмихна. Старата къща беше издържала изпитанието на времето.
Изглеждаше добре поддържана и както беше огряна от слънцето, му се стори като място, където всеки би могъл да бъде щастлив.
Последва Джоузефин към входната врата. Тя отключи със собствен ключ и той влезе след нея.
Двуетажен вестибюл. Масивно извито стълбище отдясно с излъскани перила от секвоя. Отляво висеше стара маслена картина — жена, сграбчена от огромен черен лебед.
— Красиво е, нали? Леда и лебедът. Нали си сещаш, по Йейтс? — попита Джоузефин.
Пол кимна, не се сещаше. На маса под картината имаше свежи цветя, които прикриваха лекия мирис на мухъл.
Точно отсреща френска врата водеше към кухнята, а сигурно и към задна градина с басейн. Отдясно, точно преди стълбището, през ниша се влизаше в просторна дневна. Пол отново насочи вниманието си към Джоузефин. Тя стоеше пред картината с гръб към него. Вдишваше през носа и бавно издишваше през устата. Сякаш отпиваше едновременно от въздуха и от картината.