Пол погледна през рамо и установи, че входната врата е затворена. Въздъхна. Беше изгубил всичко хубаво в живота си. А сега беше време да приключи с тази история веднъж завинаги.
Пусна сака си, пристъпи зад гърба на Джоузефин и я стисна за гърлото. Пръстите на дясната му ръка обхванаха тънката ѝ шия. Устата ѝ се отвори, ахна.
— Какво правиш? — попита тя паникьосано.
— Къде е той? Ти си казала на Дарил къде се крия. Знам го. Дълго мислих, само ти може да си била. Е, къде е той? Къде е новият ти клиент? Къде е Льобо?
От дневната се обади глас. Едновременно познат и странен.
— Доведи я тук, Пол. Не я наранявай. Би било грубо.
Пол рязко се извърна, но се постара Джоузефин да остане пред тялото му. Стискаше я за гърлото с едната си ръка, държеше я близо до себе си. Пристъпи напред. Джоузефин му служеше като жив щит.
След като мина през нишата, Пол се озова в огромна дневна без вътрешни прегради. Край махагонова ниска масичка имаше зелени кожени канапета, които оформяха широк квадрат около нея. На едно от тях с лице към входа на дневната седеше мъж с бледосин костюм и бяла риза, разкопчана на яката. Със силен тен. Главата му сигурно беше избръсната с електрическа машинка, и то едва преди няколко дни, защото имаше само тъмен мъх, нищо повече. Беше Дарил. Но и не беше. Дарил беше просто една от неговите самоличности. Вече я беше сменил. Сега на канапето седеше Льобо. Позата му, кожата, очите, всичко беше различно.
— Защо не седнеш, Пол? Преди да изръсиш някоя глупост — покани го Льобо и го покани с жест към канапето от другата страна на ниската масичка.
Пол забеляза пистолет до Льобо. Дясната му ръка се протегна към дръжката и показалецът му обхвана спусъка — готов беше да вдигне оръжието и да стреля.
— И тук ми е добре — отговори Пол.
— На твое място не бих наранил Джоузефин — каза Льобо. — Много е услужлива. Без нея нямаше да те намеря. Пусни я и няма да стрелям. Радвам се, че дойде. Имам нещо за теб.
Очите му се стрелнаха към нещо върху масичката. Пол също погледна натам. Беше подвързан ръкопис и до него лаптоп.
— За много неща трябва да ти благодаря, Пол. Първо, че ми запази парите. Второ, за най-новия ми роман. Мисля, че е най-хубавото ми произведение. Иска ми се да го прочетеш.
— Майната ти на теб и на книгата ти! — изруга Пол.
— Пусни ме — помоли Джоузефин.
— Млъквай — сряза я Пол.
Не можеше да откъсне поглед от Льобо. У него имаше нещо диво, което въздействаше на Пол едновременно магнетично и ужасяващо. Все едно в стаята имаше тигър — големите му очи преценяваха кога и как да нападне. Човекът на канапето беше истински хищник.
Пол чу как нещо прещрака. Някъде в къщата. Отзад. Някакво резе.
Льобо също го чу. Очите му се стрелнаха, устните се разтеглиха, оголиха зъбите и после той се задейства с шеметна скорост.
Пистолетът тутакси се озова в ръката му. Льобо скочи на крака, отдръпна се в другия край на стаята, където имаше врата. Вдигна оръжието.
Зад Пол се чуха стъпки. Тичащи крака. Приближаваха откъм коридора.
— Полиция, хвърли оръжието! — нареди Блох, която влезе в стаята с протегнати ръце, готова да стреля с глока си.
В този момент Джоузефин се изви настрани, удари с юмрук Пол в слабините и му се отскубна. Той усети как мъчителната болка залива като вълна корема му и изсмуква всичкия въздух от дробовете му.
Не видя какво се случи след това. Свлече се на пода. Отекнаха два изстрела. Блох неочаквано се оказа на пода до него, прикри се зад едното канапе. Във въздуха се разлетя прах, когато над главите им проехтяха изстрели и куршумите се забиха в мазилката на стената отзад.
Залпът секна, Блох стъпи на крака зад канапето, изправи се с насочен пистолет и стреля веднъж, преди следващият залп да я помете назад. Блъсна се в стената, строполи се на пода и главата ѝ клюмна настрани.
Пол забеляза, че коженото ѝ яке се е разпорило — като раздрано от див звяр. Пистолетът падна от ръката ѝ на пода.
От отсрещната страна на стаята Пол чу стон и рухването на нечие тяло. Блох явно беше улучила Льобо с последния изстрел. Пол запълзя към пистолета ѝ, но някой го стисна за глезена и нещо тежко го удари отзад. Той падна и Джоузефин се метна отгоре му. Високо над главата си беше вдигнала тежка стъклена ваза.
Целеше се в лицето на Пол.
В следващия миг тя изви гръб с разкривено от ярост лице.
И тогава Пол чу още един изстрел. Нещо влажно го перна през лицето. Той отвори очи и видя как вазата полита назад, над главата на Джоузефин. Лицето ѝ стана безизразно, в гърдите ѝ зейна огромна рана. Тя забели очи, отпусна се тежко встрани от него и на нейно място пред очите на Пол изникна Марая.
Държеше пистолет, насочен към мястото, заемано допреди малко от Джоузефин. Само че не беше възможно да е Марая.
Марая беше мъртва. Блох му каза, че се е самоубила. А ето я тук. Облечена с джинси и черно яке. С боядисана черна коса. Тя погледна към Блох, после кимна на Пол. Той се помъчи да седне, но остра болка в гърдите го прикова долу. Погледна към гърдите си, положи длан отгоре и напипа кръв. Куршумът беше пронизал Джоузефин и го беше улучил в гърдите.