Той се нахвърли на майка ѝ още с влизането си. Със стиснати юмруци. Заблъска я по главата. Обвини я, че крие парите.
Марая го сграбчи за косата и успя да го дръпне от нея, после той я фрасна, тя се строполи на пода и се хвана за корема. Вдигна поглед и видя как майка ѝ замахва със стола. Стовари го върху главата му, но не го строши в нея. После го блъсна. Баща ѝ се олюля, надрусан и опиянен от ярост и от „черен катран“. За малко да падне през прозореца, но успя да се хване за рамката в последния момент. Задникът му вече наполовина стърчеше над улицата.
Майка ѝ се втурна към него. Отначало Марая се зарадва. Майка ѝ щеше да го спаси, но само след секунда съжали. Баща ѝ нямаше да се промени. Щеше да се съвземе и да ги пребие от бой.
— Бутни го, мамо! — провикна се Марая.
— Копеле! — кресна майка ѝ и го бутна.
Той полетя от дванайсетия етаж.
И те се зарадваха.
Аутопсията показа високо съдържание на алкохол и хероин, затова ченгетата им повярваха, че сам е паднал от прозореца. Пет пари не даваха за някакъв си мъртъв наркоман.
През следващите месеци Марая понякога се питаше дали майка ѝ щеше да го спаси. Какво щеше да се случи, ако тя не се беше провикнала? Майка ѝ я уверяваше колко се радва, че я е насърчила да го направи. Че и бездруго се канела да го бутне, но въпреки това се радвала. Само че когато го казваше, не поглеждаше Марая в очите. Говореше бавно и решително, тракайки с иглите за плетене, и бързаше да смени темата.
Когато им изплатиха застраховката му „Живот“, Марая и майка ѝ си отживяха — вече не се притесняваха за пари. Марая не помнеше да е била по-щастлива.
А ето че се беше озовала с друго себично нищожество.
След като нямаше да получи парите при развода, трябваше да намери друг начин да продължи живота си. Не беше безмозъчна наивница. Беше спипала студенокръвното копеле, а той изобщо не подозираше. Марая копнееше да се прибере у дома, да си събере багажа и да замине с Дарил. Щеше да успее да го убеди. Знаеше, че може да го убеди за каквото и да е. И щеше да напусне Пол. Не му искаше парите.
Но болката си оставаше.
И не беше само болката. Имаше го и страха от новото начало без пари и с партньор, който едва смогва да си плаща наема. Беше прекратила кариерата си, колкото и незначителна да бе. В Порт Лоунли можеше да стане само сервитьорка или барманка — да отваря бири и да налива бърбън. Сълзите отново бликнаха и Марая се уплаши. Струваше ли си да рискува сигурността си заради шанса да бъде щастлива с Дарил, с един мъж, който истински я обичаше? Пол нямаше да я остави да гладува, но все пак беше скрил от нея огромно състояние и явно се канеше да го прави до края на живота ѝ. Без никакво съмнение.
Марая пусна мигача и бавно отби край пътя. Изключи двигателя. Вече валеше силно. Дъждът оглушително барабанеше по покрива. Тя се остави на сълзите. Трябваше да излее всичко. Колата се клатеше от неистовите ѝ ридания и от безмилостния напор на пороя.
С Дарил щеше да бъде щастлива, но много притеснена финансово. С него я очакваше трудно съществуване, което не знаеше дали ще понесе, колкото и да се обичаха двамата. От друга страна, с Пол щеше да има сигурност, но и печална самота.
Може би имаше начин да запази Дарил и да си подсигури известна финансова стабилност. Струваше ѝ се несправедливо, че изобщо се налага да прави избор.
Имаше начин да притежава и двете.
10
Пол сновеше на първия етаж на офиса си в Порт Лоунли. Спираше през няколко секунди, когато чуеше кола отвън, и надничаше към улицата през дървените щори. Офисът му гледаше към яхтеното пристанище. Яхтите, закотвени там, се поклащаха на лекото вълнение. По радиото съобщиха, че към четири часа се очаква буря. Вятърът се усилваше. Вълните ставаха по-високи, небето беше притъмняло от дъждовни облаци. Беше почти четири.
Отпред спря сив кадилак. Жена с дълга руса коса излезе откъм шофьорското място и погледна нагоре.
Джоузефин Шнайдър. Пол се отдръпна от прозореца и чу звъна на интеркома. Натисна копчето, за да отвори входната врата. Никога не заключваше офиса си. На приземния етаж под него нямаше нищо, само стълбището и входът. Магазинът под офиса му си беше със собствен вход и беше лишен от достъп до неговия етаж. Пък и отдавна беше празен. Пол го купи и го затвори преди една година. Искаше тишина, докато работи.