Каквато и беше, разбира се. Тръпката, която съпътстваше тази класификация, не правеше мястото по-очарователно в очите ѝ. Още през първия месец ѝ се прииска да се махне. Пол не ѝ позволи и в онзи ден за пръв път забеляза недоверчивост у нея. Не можеше да повярва, че той иска да останат в Порт Лоунли. Преди години Пол беше прекарал кратко време в градчето с жената, с която се виждаше тогава. Мястото беше специално за нея, затова стана специално и за него. Когато беше тук, се чувстваше по-близо до някогашната си същност. Може би това някак предизвикваше отчуждението му от Марая. Разривът започна малко след като се преместиха в Порт Лоунли. А през следващите месеци прокъсаното ъгълче на взаимоотношенията им започна да се разраства заради работата му, дистанцията и времето. Може би сега щеше просто да ускори неизбежното.
Да, бракът ни и бездруго нямаше да издържи, каза си той.
Всяко екзотично птиче трябва по някое време да излети от клетката, иначе би било жестоко.
Пол можеше да бъде жесток. Налагаше се, за да съхрани тайната си. Щеше да освободи райската си птичка, макар че щеше да го заболи. Просто нямаше друг начин.
Джоузефин стана, оправи дрехите си и остави плика е парите на канапето.
— Е, това е. Трябва да вървя. Имаш да планираш много неща — каза тя.
Той я изпрати по стълбите до входната врата. На стената отдясно на вратата имаше камера. Пол провери. Екранчето показваше улицата и в двете посоки. До тротоара бяха паркирани няколко автомобила. Повечето му бяха познати. Вече беше свикнал с колите на съседите си. Винаги следеше кой е в квартала. Забележеше ли на улицата непозната кола повече от веднъж, записваше си номера ѝ. Обикновено за седмица-две успяваше да разбере чия е. И после всичко отново си беше наред.
Сега погледна камерата мимоходом. Нямаше нищо подозрително.
Пол отвори вратата и дъждът блъсна и двамата в лицето. Джоузефин извади чадър от чантата си, отвори го и започна да се бори с него на входа, защото силните пориви на вятъра ѝ пречеха. Пол я хвана за ръката и ѝ помогна да удържи чадъра. Затова излезе с нея, зави зад ъгъла и се запъти към паркинга на автомобилите под наем точно до Марина Стрийт.
Чувстваше се като дете, което изпраща добрата си леля до колата ѝ в края на Деня на благодарността.
Джоузефин беше обещала да се погрижи за него. И удържа на думата си. Долетя на секундата е усмивка и е парите за спешни случаи.
Чадърът се извиваше и клатеше под проливния дъжд, и почти не я предпазваше. Джоузефин отключи колата с дистанционното и фаровете примигнаха в дъжда. Отвори шофьорската врата, метна вътре чантата си и сви чадъра. Прегърна Пол.
— Внимавай. И известно време не се тревожи кога ще предадеш следващата книга. Установи се някъде и ми съобщи, че си добре. Дай си седмица. И после започни да пишеш. В това си много добър — каза Джоузефин, обхвана лицето му е една ръка, целуна го леко по бузата и се качи в колата.
Пол затвори вратата ѝ. Изпрати я с поглед и се прибра в офиса.
11
Марая шофираше през сълзи в дъжда.
Когато мина покрай табелата „Добре дошли в Порт Лоунли“, се учуди как се е прибрала толкова бързо. Главата ѝ беше пълна с толкова хаотични мисли, че не помнеше почти нищо от пътуването. Беше стигнала на автопилот.
Гърлото я болеше от рев. Спря на бензиностанцията, купи си цигари и една диетична кока-кола и отиде на пристанището. Кока-колата беше студена и успокоителна. Тя смъкна леко прозореца, запали цигара, дръпна и усети как ѝ запари в гърлото. Отми болката с още няколко глътки. Едри капки дъжд се посипаха в купето през отворения прозорец и по джинсите ѝ се появиха мокри петна.
Нямаше добър изход. Нямаше решение, което отново да оправи нещата. Светът ѝ се беше килнал на една страна и оттук нататък всичко щеше да бъде различно. Мислеше си, че познава Пол. Имаше му доверие. От самото начало знаеше, че той не е като другите. Беше честен. Мълчалив. Травмиран. Мъкнеше бреме, за което не можеше да говори. И Марая влачеше свое бреме, но по някакъв странен начин двамата се допълваха, поне за известно време.