— Благодаря — обади се Дарил.
Докато той обуе джинсите си и се върне в спалнята, Марая вече разгъваше чистото спално бельо, което държеше в чекмедже под матрака. Той пусна радиото върху нощното шкафче. Беше настроено на рок станция. Предпочитание на съпруга ѝ. Дарил намери станция с хитове от 80-те години на миналия век и се усмихна, когато се разнесоха първите акорди на песен на група „А-ха“. Една от любимите на Марая. И той го знаеше. Личеше си по лукавата му усмивка. Дарил хвана чаршафа от едната страна и ѝ помогна да застеле леглото. Съпругът ѝ никога не сменяше спалното бельо. Никога за нищо не ѝ помагаше. Марая неволно се запоклаща в ритъма на песента, с което предизвика характерната широка и непринудена усмивка на Дарил. Той обхвана кръста ѝ с длани, придърпа я към себе си и леко я целуна по тила. Тя се засмя и се измъкна от прегръдката му. Знаеше какво ще стане, ако Дарил я целунеше още веднъж — щяха да се върнат в леглото. Беше неустоим. А Марая не искаше отново да сменя чаршафите.
Тя заживя в тази къща със съпруга си веднага след сватбата. Втората им годишнина беше следващия месец. А след седмица с Дарил щяха да отбележат пет месеца от началото на връзката им. Марая прекрасно знаеше какво чака с нетърпение. Не беше годишнината от сватбата ѝ. Отдръпна се и огледа доволно леглото. Съпругът ѝ изобщо нямаше да забележи какво се е случило тук, макар да бяха стигнали до етап, когато на нея ѝ се искаше той да научи. Единствената причина да се сдържа беше опасението ѝ да не уплаши Дарил. Връзката им се задълбочаваше и с всеки изминал ден той ставаше все по-безценен за нея. Марая за нищо на света не искаше да оплете конците.
Откакто беше пристигнала в града, не можеше да си намери работа. В Порт Лоунли не се търсеха специалисти по връзки с обществеността. Нищо не се търсеше.
По улиците витаеше пустота дори през месеците, когато тротоарите се изпълваха с летовници и собственици на вили. Градът ѝ изглеждаше като охолен рай за смотаняци. Няколко сносни ресторанта, една главна улица с десетина магазина, в които нямаше нищо, което да ѝ се прииска да си купи, две игрища за голф и морето. Ето това беше Порт Лоунли.
След първата година в града Марая усети, че потъва в униние. Отначало флиртуваше с мъже по ресторантите в редките случаи, когато съпругът ѝ я извеждаше. Привличаше вниманието на най-хубавия мъж в салона, после, щом той отвърнеше на погледа ѝ, се усмихваше и отместваше очи. Ако не предизвикаше реакция, тя се чудеше дали да не продължи — може би дори да свали някого за една нощ, — но никога не го правеше. Той не спираше да ходи в командировки и да я оставя сама. Твърдеше, че маркетингът е предимно работа с хора, че общуването на живо дава най-добри резултати. Но ето че през декември миналата година Марая се запозна с Дарил. И нещата се промениха. Ако не го беше срещнала, сигурно щеше да откачи.
— Искаш ли да ти напълня ваната? Или първо ще запалиш? — попита той.
Ризата му още беше метната на стола до прозореца, а джинсите му висяха — не си беше закопчал колана. Стегнатият му корем беше запотен. Дарил обичаше активността — гмуркане, сърф, секс и пушене, но не непременно в този ред. Пушенето не беше проблем в крайпътните мотели, където ходеха, но тя не допускаше да мирише на цигари в дома ѝ. Марая обичаше да се излежава във ваната, след като е правила секс с Дарил. Успокояваше се, пренасяше се в друг живот.
Сега усещаше гърлото си сухо, но ѝ се пушеше повече, отколкото ѝ се къпеше. Не беше страстна пушачка, ала умираше за цигара след секс или след една-две чаши вино.
Той стоеше, мълчаливо загледан в ноктите си, и очакваше решението ѝ. Не ѝ се искаше да му отговаря и се улови, че хапе устната си и се бави, за да може просто да го гледа. Марая не беше завела Дарил в леглото си, за да има с кого да си говори. Връзката им не беше такава. За пръв път срещаше мъж като него, спокоен и безгрижен. Приличаше на красив бродяга. Беше екзотична птица, която тя искаше да задържи. И не беше глупав, запознат беше с много неща. Или по-точно, поназнайваше по малко за много неща. Знанията му не бяха задълбочени, но какво от това? Дарил имаше излъчване. Русолявата му коса и изсечените черти на лицето му караха хората да го заглеждат. Най-щастлива беше, когато се сгушеше в силните му ръце и се поклащаше леко на шезлонга, докато пушеха на верандата.
— Дай ми минутка и излизаме. Не искам да мирише в къщата — отговори Марая.
Дарил небрежно наметна ризата си и я поведе надолу. Къщата все още изглеждаше като от брошура на фирма за недвижими имоти, но по-скоро като отдавна предлаган имот. Кремавата боя беше започнала да потъмнява и пукнатините, замаскирани от предишния собственик, се бяха появили отново на няколко места на тавана. Две седмици по-рано Марая попита съпруга си дали може да поосвежи къщата. Така и не се примири с това, че се налага да го пита за всеки разход. Той не позволи. Къщата му харесвала каквато си е. Нека си намерела друго занимание. За предпочитане да не струва много, а в идеалния случай — да е под негов контрол.