13
Несесерът с гримове в жабката на колата неведнъж беше спасявал Марая. Паркира на няколкостотин метра от къщата, в началото на неизползвана пътека, която водеше към стара селскостопанска земя, отдавна продадена на предприемачи, които не правеха нищо и бяха занемарили парцела. Толкова много беше плакала през последното денонощие, че очите ѝ бяха подпухнали, а последното изявление на Дарил отново извика сълзи.
Огледа се в огледалото на колата, провери червилото и очите си — беше свършила прилична работа.
Вдиша дълбоко и издиша. Четири-пет пъти. После излезе на крайбрежния път и след броени секунди стигна до къщата. През целия ден беше мислила за дома си като за „къщата“. Спомни си, че почти винаги го нарича така. Явно не беше приела това място за свой дом.
Видя Пол през страничния прозорец — приготвяше вечеря в кухнята.
Тя слезе от колата, заключи и влезе в къщата.
Беше пуснал музика. Класическа. На нея не ѝ допадаше, но постепенно свикна. На тази музика Марая просто се отнасяше нанякъде, като че ли е фонов шум. Стъпките ѝ по дървения под оповестиха, че се е прибрала. Когато токчетата ѝ затракаха по твърдите бели плочки в кухнята, Пол се обърна сепнато с ножа в ръка и изопнато от страх лице.
— Аз съм — каза тя.
Беше негов ред да диша дълбоко и да притиска ръка към гърдите си. Устните му се извиха в усмивка, която бързо се стопи и изражението му стана сериозно. Без гняв. Само със загриженост може би.
— Вир-вода си. Къде се губиш цял ден? Притесних се — каза той.
Явно бързо си преодолял притеснението, помисли си Марая. Не я попита как е. Дали е добре. Не се приближи до нея с прегръдка или целувка. На копелето не му пукаше за нея.
Мълчание, което звучеше като вой на аларма.
— Премислих случилото се, Пол. Човекът в къщата снощи не е бил обикновен крадец. Какво е искал всъщност? — попита Марая.
Пол разсеяно подмяташе ножа в ръце и отначало не отговори на въпроса ѝ.
— Страх ме е и искам да ми кажеш истината — настоя тя категорично.
Той остави ножа, приближи се към нея и сложи длани на раменете ѝ. Марая се дръпна рязко, скръсти ръце, стисна устни и забоде поглед в очите му, все едно пробиваше стомана.
— Не знам кой е бил и какво е търсел. Уверявам те, не знам. Обикновен крадец, когото си подплашила, преди да смогне да задигне нещо. Това е.
— Криеш нещо — тихо отрони тя.
— Не бих крил нищо от теб — каза той и я целуна.
Марая усети вкуса на лъжата на устните му — горчив и солен. Отдръпна се и се качи горе. Обтегнатите ѝ нерви шумно настояваха да го попита направо.
Просто му кажи, че знаеш!
Тя отвори вратата на спалнята, приближи се до своето нощно шкафче и отвори най-горното чекмедже.
Ако Дарйл не ѝ беше казал, че Пол си е приготвил един куфар с багаж, тя сигурно изобщо нямаше да се прибере у дома. Но сега се налагаше. Трябваше да провери. Пластмасовата опаковка с противозачатъчните беше върху паспорта ѝ. Взе хапчетата и паспорта си и погледна по-навътре в чекмеджето, където обикновено стоеше паспортът на Пол. Предишния ден беше там. Днес вече го нямаше.
Ето го потвърждението. Той щеше да я напусне. Куфарът в колата му, паспортът. Той бягаше, зарязваше я. Парите, русокосата, която го галеше по лицето. Тази ласка не беше за сбогуване, а означаваше, че двамата скоро отново ще се видят. Че раздялата им е само временна. Че той ще се върна у дома, ще си стегне багажа и ще напусне жена си. Предстоеше му друг живот.
Кучи син.
Марая прехапа устната си толкова силно, че потече кръв.