Уж беше силна жена, а Пол бе успял да я контролира с нищожно усилие. Цялата.
Финансите ѝ.
Къщата ѝ.
Чувствата ѝ.
Тялото ѝ.
Марая се съблече и се пъхна под душа. Остави горещата вода дълго да жили кожата ѝ, защото искаше да изпразни съзнанието си. Не се получи. Излезе от душа, подсуши косата си с хавлия и я уви около тялото си. Върна се в спалнята, отметна покривката, пъхна се в леглото и скри глава под възглавницата. Дълго хлипа и стена от гняв, заровила лице в мекия матрак. Искаше ѝ се да слезе при него. Да му се разкрещи. Да му каже, че знае кой е. Че е разкрила всичките му глупости.
Той я повика отдолу един-два пъти, попита дали е добре. Дали иска да вечеря. Дали иска вода. После ѝ каза, че на сутринта заминава. Само за няколко дни.
Въпросите му останаха без отговор. После престана да я вика. Не се качи да провери как е и отначало Марая се засегна, но после се почувства по друг начин. Мислено започна да се разделя с Пол. Беше му дала любов. А той не ѝ беше дал нищо от себе си. Трябваше да си вземе обичта обратно. Да издърпа последните нишки нежност, вплетени в спомените ѝ, във времето и в предметите.
Свали брачната си халка и годежния пръстен. Златото ѝ се стори леко и евтино. Годежният пръстен струваше няколко хиляди долара — нищо работа на фона на действителното богатство на Пол. Марая стисна пръстените в ръката си сякаш в опит да изцеди от тях и последните остатъци от щастие.
Нощта напредваше.
Тя чакаше. През това време прочете на телефона си каквото успя да намери за Джей О. Льобо. Искаше да знае всичко. Да разбере кой е човекът, за когото се бе омъжила, този непознат в живота ѝ.
В четири сутринта стана от леглото и зашляпа боса надолу по стълбите.
Пол спеше на канапето, както и предишната нощ. На пода до него имаше чиния с недоядена храна. Марая излезе на пръсти в коридора и предпазливо взе ключовете за мазератито от купата върху масичката. Там имаше и купчини писма, всичките отворени и спретнато подредени от Пол. Тя се приближи до входната врата.
Бравата изскърца съвсем леко. Марая се измуши от къщата и усети грапавите камъчета под стъпалата си, докато крачеше към колата на Пол. Примига светлина и металните ключалки изщракаха. Марая натисна копчето за багажника и капакът бавно се отвори. Тя бързо дръпна ципа на страничния джоб на куфара му и извади паспорта. Дръпна обратно ципа, затвори багажника и заключи колата.
Притича по чакъла до входа и притаи дъх. Чуваше се само морето. Провря се през вратата и отново притаи дъх, докато затваряше. Стори ѝ се, че цяла минута пуска ключовете на Пол в купата върху масичката, като внимаваше да не издрънчат. Докато минаваше покрай отворената врата на дневната, чу силното му хъркане. Не беше помръднал.
Щом се върна в леглото, Марая написа есемес на Дарил.
Дълго се взира в съобщението, за да повярва, да осъзнае, че това вече е реалност, че наистина се случва.
Не познаваше съпруга си. Той я беше взел и употребил, а сега я захвърляше. Марая беше твърдо решена да не позволи това да се случи, но й отне половин час да събере смелост да изпрати есемеса.
Бракът ми приключи. Ще ми трябва помощта ти.
Отговорът пристигна след пет минути. С тиха вибрация върху матрака.
Каквото поискаш. Ще направя всичко за теб.
„Гардиън“
Кой е Джей О. Льобо?
И защо изобщо да ни интересува?
Джереми Фръмптън
Общо взето, първият роман на Джей О. Льобо нямал шансове за успех. Слабо заглавие — „Коварен обрат“. Банално дори за трилър. Според анонимен източник от издателството, което го публикувало, там никак не харесвали заглавието. Купили книгата за нищожна сума, не вложили нищо за маркетинг и реклама, корицата била ужасна, а редакторът, който купил книгата, Боб Креншо, починал малко след излизането ѝ, но все пак имал достатъчно време да види с очите си началото на онова, което предстояло.
Въпреки всичко книгата започнала да се продава. Неочаквано, защото излязла без шумотевица и първият тираж бил само хиляда броя.
Случило се нещо непредсказуемо. Няколко души купили романа и го харесали. И разказали на други. И те купили книгата. Много скоро се случило онова вълшебно нещо, което спохожда съвсем малко книги: разчуло се за романа от уста на уста.
Нищо друго не продава така добре. Някои книги карат хората да говорят за тях. Което не означава, че читателят се влюбва в книгата, а че след като я прочете, я пъхва в ръцете на своите приятели и колеги, за да си говорят за нея край автомата за вода или на чаша кафе. Когато се случи това, книгата се разпространява като вирус.