— Да не подхващаме тази тема — спря го Джоузефин.
Не ѝ беше казал цялата истина, но се досещаше, че тя вече е събрала две и две. Джоузефин не искаше да говори за убийствата. Намираше го за… смущаващо. Безвкусно. В нейния свят то беше равносилно на това да ядеш супата си с неправилната лъжица. Може би нещата, които знаеше, я дискредитираха донякъде, но докато си оставаха тайна, беше способна да се справи. Джоузефин се гордееше с репутацията си. Ако в литературните среди узнаеха истината, вече нямаше да я канят навсякъде.
— Как върви книгата…
Пол прекъсна разговора и чак тогава отговори на въпроса ѝ.
— Книгата върви добре, Джоузефин. Ще я получиш, когато бъде готова. Майната ти на теб и на твоите срокове.
Засега Пол имаше достатъчно пари за бягството си. Двайсет хиляди. Нямаше да му стигнат за дълго, но планираше през следващите няколко седмици да отиде в банката на Големия Кайман. Да изтегли солидна сума и да прехвърли останалите пари в друга сметка. Може би някъде в Цюрих. За всеки случай, да не би някой в банката да се е досетил. Остави телефона си върху плота до кафеварката и си наля чаша червено вино. Докато я поднасяше към устните си, мобилният му тихо завибрира — беше получил съобщение.
Пресуши чашата и усети тъмното червено вино дълбоко в гърлото си.
Помогна му да се подготви за есемеса. Телефонът му отново завибрира. Вече беше получил две съобщения от Марая.
Сигурно беше намерила бележката сутринта и през целия ден беше кипяла от гняв, преди да му напише нещо. Устата му пресъхна. Тя се чудеше какво става, а той не желаеше да ѝ обяснява. Джоузефин беше права. Марая заслужаваше повече, но поне щеше да бъде в безопасност, което беше основната му грижа. Вкопчил се беше в това като удавник за сламка, но усещаше как потъва в море от черна вина.
Марая го беше спасила. Тя не заслужаваше такова нещо.
Пол беше прекарал в сивкава мъгла времето между горящата кола и деня, в който излезе вторият роман на Джей О. Льобо. Живееше в Ню Йорк. Макар че трудно можеше да го нарече живот. Всяка сутрин ставаше от леглото по-скоро по навик, отколкото от нужда или желание да се надигне. Не спеше. В сънищата му имаше прекалено много насилие и яркочервени пламъци. Обличаше се и излизаше от апартамента, който се намираше на сто и седемнайсет тротоарни плочи от закусвалнята. Шейсет и седем от тях бяха счупени или напукани. Всеки ден ги броеше.
Подът на закусвалнята беше от полиран чам, с петна от кафе, сироп и бог знае какво още. Всички сервитьорки носеха бели маратонки. След като се нахранеше, минаваше по двеста и три плочи до бара. А вътре беше тъмно и подът не се виждаше ясно. Беше от някаква устойчива гума, която залепваше за подметките на Пол. Сядаше на високо столче на бара и гледаше как краката му висят над гумения под, докато се напиваше здравата и вече не можеше да брои плочите по обратния път до вкъщи.
Така минаваха дни и седмици, а Пол не успяваше да свали от плещите си бремето на онова, което беше направил.
Една вечер в бара свиреше някаква група. Бяха дошли рано, за да разположат апаратурата си и да тестват звука. Пол надуши Марая, преди да я види. Приятно цитрусово ухание. После видя ботушите ѝ, краката ѝ в прилепналите джинси и се усмихна на себе си със съжаление.
А после му се случи най-невероятното нещо на света. И досега не можеше да си го обясни, но дамата с ботушите сложи пръст под брадичката му и грациозно повдигна главата му, за да го погледне в лицето. А нейното лице! Красиви сини очи, съвършени черти. Каза му „здравей“. Пол каза „здрасти“. Заговориха се. Вечерта той си тръгна от бара с нея, но реши, че се е загубил. Сградите и магазините не му бяха познати. Известно време се чудеше защо, но после осъзна, че благодарение на жената с ботушите погледът му не е забит в земята. Пол я бе погледнал в очите, но не беше изпитал усещането, че трябва засрамено да отмести поглед. В нейните очи нямаше нито страх, нито погнуса — само доброта. С нея отново се почувства в собствената си кожа. Пое този дар с две ръце. Жената с ботушите се казваше Марая и го беше спасила.
А сега тя искаше да разбере защо я е напуснал. Не ѝ беше дал много по време на брака им. Не можеше. Ако ѝ бе казал за парите, тя щеше да поиска да живее нашироко. А така щеше да привлече внимание. И не след дълго той щеше да бъде разкрит. Не, не можеше да ѝ каже за своя друг живот. Прекалено опасно беше. Вместо това се постара да изгради нов, който можеше да контролира — единствения допустим живот. А това означаваше да контролира и нея.