Какъв глупак беше, задето си въобрази, че ще може да контролира всичко. Искаше му се никога да не я бе срещал. Всичко би било много по-просто. Би си останало постарому — той все още щеше да крачи с наведена глава, забол поглед в тротоара.
Пол отвори съобщенията. Две. Едното беше снимка, другото беше текст.
Снимката се зареди на екрана му.
По дяволите!
Паспортът му. Върху кухненския плот.
Отвори текстовото съобщение.
Да си забравил нещо?
17
Пазаруването в неделя следобед беше едно от дребните удоволствия на Марая. Прекарваше часове в музикалните магазини на Четиресет и втора улица, после изпиваше чаша бира и изяждаше парче пай с пеперони. Винаги сама, никога с приятели. Така не се чувстваше виновна, задето се размотава. Нямаше за кого да се тревожи.
Днес следобед беше различно.
Беше шофирала един час до мола и до огромния магазин за строителни материали зад него. В мола беше изтеглила петстотин долара и после беше отишла в съседния магазин.
Беше си приготвила списък въпреки предупреждението на Дарил да запомни какво ѝ трябва, а не да си го записва. Марая все пак си записа, защото в състоянието, в което се намираше, като нищо можеше да забрави нещо важно. Мислите ѝ бягаха — не можеше да задържи нито една за дълго под напора на следващите, които нахлуваха в главата ѝ.
Облечена с джинси, бяла блуза и дънково яке, привързала косата си с червена кърпа, Марая буташе количката по пътеките, избираше разни неща и ги отмяташе с химикалка в списъка си:
2 кут. бяла боя (по 5 литра)
2 валяка
2 легенчета за боя
комплект четки (различни размери)
4 пак. найлон за застилане
3 ролки тиксо
връзка свински опашки
4 найлонови гащеризона
2 боядж. маски
1 плик латексови ръкавици
3 рула чували за смет
Когато напълни количката си, тя се запъти към касата и плати в брой. Пъхна касовата бележка в задния си джоб и се отправи към колата си. Натовари багажника, взе си кафе за из път и се прибра.
В списъка ѝ бяха включени неща, от които една жена би имала нужда за освежаване на дома. Тя възнамеряваше точно това. Прибра се, отвори едната кутия боя с отвертка и разбърка съдържанието ѝ. После изля малко в легенчето, топна четка и я изцеди в ръба, преди да изпробва цвета на стената в кухнята.
Отстъпи назад. Огледа разликата. Може би се дължеше на състоянието ѝ в този момент — живееше едновременно в един свръхреален и свръхнереален свят, — но следата от боята ѝ се стори по-скоро като средство да види за пръв път истинския цвят на стената, отколкото като нов пласт боя върху старата.
Телефонът ѝ завибрира.
Дарил.
— Купих всичко от списъка — осведоми го тя. — Ще постеля найлоните и ще ти изпратя есемес. Ела, според мен той ще се върне довечера.
Обсъдиха плана си най-подробно.
Когато Пол се прибере, тя ще го чака в кухнята, скрила паспорта. Щеше да изглежда така, все едно се кани да боядисва. Един-единствен стол в средата върху найлона, обърнат към вратата за верандата. Марая щеше да накара Пол да седне, за да поговорят. Дарил щеше да приближи зад него, да го сграбчи за ръцете и да го държи, докато Марая донесе свинските опашки и върже китките на Пол за стола, а после — и глезените му. Щеше да го претърси и да му вземе оръжието.
После щеше да му каже всичко: че знае за парите и за Джей О. Льобо. И че трябва да ѝ преведе десет милиона долара, иначе тя ще го издаде пред „Ню Йорк Таймс“. Щеше да му предостави избор.
Марая не знаеше как ще реагира Пол. Ако прибегнеше към насилие с влизането си, тя искаше Дарил да овладее положението и да не се поколебае да го фрасне в устата. На него не му се щеше да го прави и ѝ отне известно време да го убеди, че всъщност по този начин ще я защити. Беше допуснала вероятността Пол да се оплаче в полицията, ако се стигне до физическа разправа. Затова им трябваше найлон за застилане — щяха да предпазят пода, ако някой пострада. След това щяха да махнат найлона и да го изгорят. На пода нямаше да остане кръв. Все едно нищо не се е случило. А при кутиите боя в кухнята найлонът върху пода нямаше да изглежда неуместно.