Събуди се в мрак. Задушаваше се.
В яхтата имаше вода, дълбока метър и двайсет, и кърмата беше изцяло потопена в ледените черни води. Още малко и Пол щеше да се удави в собствената си каюта. Опипом излезе от нея и запълзя по главната палуба към носа. Подхлъзваше се по гладките дъски, а от рана на главата му течеше кръв. Озърна се, но виждаше само тъмно море, тъмна нощ и кръв в очите си.
Запали фенерчето на спасителната си жилетка. Яхтата потъваше и ако не скочеше от нея, той също щеше да потъне.
Реши, че всичко ще се нареди. Крайбрежната охрана сигурно вече пътуваше към него. С моторница и с хеликоптер. Всичко щеше да бъде наред. Беше гледал подобни случаи по „Дискавъри“. Веднага щом включиш аварийния си радиомаяк, той започва да изпраща сигнали до централата на крайбрежната охрана. За миг Пол реши, че постъпва както трябва. Щеше да се спаси, ако напуснеше потъващата яхта.
Вече не усещаше краката си, толкова замръзнали бяха. Затова не забеляза промяната в температурата, докато тялото му не се озова във вълните и главата му не потъна за миг, преди отново да се покаже на повърхността, повдигната от спасителната жилетка. Едва тогава усети колко е студено.
Шокът беше страховит.
Сякаш нещо го душеше и в същото време го изгаряше. Устата му зейна за глътка въздух и за да понесе мъчителния студ, който връхлетя тялото му като гюле за разрушаване на сгради. Но въздух нямаше. Само морска вода.
Пол незабавно повърна. Не пое въздух, макар че устата му беше отворена и дробовете му имаха неистова нужда той да диша. Краката му престанаха да ритат във водата. Студът го парализира. За секунда му се стори, че се е гмурнал в течност за акумулатори. Болка раздираше кожата му. Пулсираща, изгаряща болка, която му отнемаше всичко — гласа, въздуха, крайниците.
Но не и мислите. Способен беше да разсъждава ясно. Потапянето в ледената вода беше предизвикало шок. Дори да се отърсеше от него, нямаше да оцелее за дълго във водата. Усещаше, че температурата на тялото му пада бързо и то престава да функционира. Необяснимо защо, изведнъж започна да му става топло.
Знаеше, че ще умре, преди студът да стигне до костите му. Последното, което зърна, преди да затвори очи, беше проблясващата светлинка на спасителната му жилетка, а последната му мисъл беше за Марая.
19
Пол отвори очи, но видя само чернилка.
Усети огромен натиск върху гърдите си и неочаквано устата му се напълни с вода. Изригна от гърлото му като от спукана тръба и заля лицето му. Той се изкашля, опита се да си поеме въздух, пое малка глътка и понечи да вдигне глава, но не успя.
Над него беше тъмно, но вече имаше още нещо. Звезди.
Шум изпълни ушите му — бръмченето на моторница. Отпусна тежко ръце край тялото си и усети нещо твърдо. Нечие лице се показа над него. Мъж с тъмна едва набола брада и остро лице. Беше облечен в жълто непромокаемо яке и му говореше, но отначало Пол не го чуваше. Очите му натежаха, не виждаше ясно.
— Ей! Остани с мен, приятел! — настоя гласът.
Приятел ли? Пол не разпозна този човек. Може и да го беше виждал, а може и да не беше.
Спеше му се.
Нещо го цапна по бузата, парна го по лицето. Отвори очи и отново видя мъжа точно пред лицето си — крещеше му да остане буден. Пол усети мирис на риба. А ръцете му върху палубата на кораба бяха лепкави.
Рибар.
Беше го спасил рибар.
Пол се усмихна и усети остра болка в краката си, а после се размърда. Човекът го влачеше по палубата. После отново се появи още по-близо, обви с ръце тялото му, помъчи се да го повдигне. Пол усети мириса на улова по кожата на мъжа. Отново му се догади от рибешката смрад и той избълва още морска вода от корема си. А после се озова някъде вътре, вече не беше на студа. Рибарят събличаше дрехите му, разтриваше кожата му, завиваше го с лъскаво сребристо одеяло. Имаше добродушно лице. Ръцете му бяха груби и мазолести. Пол допускаше, че дългогодишното дърпане на въжета, теглене на мрежи и кормене на риба е направило тези ръце твърди като камък.
— Всичко е наред. Ще се оправиш, приятел. Внесох те вътре. Ти си най-големият ми улов за деня — каза той с чист южняшки акцент.
Дълъг и силен смях последва думите му. Успокоителен смях. Беше се разминал със смъртта. Щеше да се оправи, точно както каза рибарят.
На Пол отново му стана топло, но знаеше, че вече е в безопасност. Открай време харесваше рибарите. Бяха истински хора, които излагаха живота си на истински риск. Водеха труден живот, и то без капка отчаяние. Особено този тук. Веселяк, стабилен човек. Пол се унесе.