Отвори уста, понечи да каже на Дарил, че иска да се откажат, но дъхът ѝ секна. Това вече не бяха неговите очи. Видя в тях някаква жестокост, празнота. За пръв път забелязваше този поглед. Дарил ѝ се стори по-висок. Изгърбената му поза на сърфист беше изчезнала. Беше изопнал гръб, вирнал глава и изпънал рамене. Мускули като въжета се открояваха на шията му.
— Не мога да рискувам, не си струва. Да забравим всичко, да си съберем багажа и просто да заминем.
Думите ѝ не смекчиха нито позата, нито погледа му. Той отговори зад маската:
— Добре, щом така искаш. Вдигай найлоните. Да почистим и да се омитаме от тук.
Тя се извърна с гръб към него и взе стола. Усети огромно облекчение. Майка ѝ беше бутнала баща ѝ през прозореца, за да я спаси. И макар да бяха щастливи заедно след това, Марая знаеше, че майка ѝ носи тежко бреме, макар никога да не говореше за случилото се. Не искаше самата тя да поеме този риск, ако нещата се объркат. Щеше просто да продължи напред. Да се махне от Порт Лоунли. Майната им на парите, имаше Дарил, заедно щяха да успеят.
Започна да се обръща наляво заедно със стола, за да го изнесе от кухнята, но чу как нещо изпука и целият свят се разтресе и наклони, преди да я обгърне мрак.
21
Докато гледаше как Марая се строполява върху найлоните, Дарил изруга и прехапа устна зад маската. Ударът я беше улучил в лявото слепоочие и във въздуха се разхвърчаха капки кръв. Посипаха се по белия му гащеризон. Той усети дори няколко над веждата си, като пръски от морските вълни.
В удара се таеше сила. Истинска сила. И се беше стоварил точно когато тя обръщаше глава, затова чукът отскочи от черепа ѝ.
Той коленичи до нея и видя, че очите ѝ са затворени, а устата ѝ е зяпнала. Беше в безсъзнание, не мъртва. Дарил отново вдигна чука, удари я отпред по главата и се чу ужасно пукане. Още кръв го обля отмъстително и тялото на Марая се сгърчи. Крайниците ѝ потръпнаха и после се отпуснаха. Едното ѝ око се изцъкли. Не обвинително, не с ужас. Жалко око, което вече не функционираше волево. Конвулсиите на тялото ѝ продължаваха.
Плътният найлон под нея изшумоля — адски неприятен звук в ушите на Дарил. Напомняше му за едно хлапе в училище, което дращеше с нокти по черната дъска.
Отново вдигна чука. Гърчовете се забавиха, после напълно секнаха. Тялото ѝ застина неподвижно.
Той изчака няколко секунди. Погледна надолу към нея — под главата ѝ, върху найлона, се образуваше локвичка кръв. Чукът не беше пострадал много. Главичката му беше понащърбена и тук-там беше одраскан. Чукът на Пол, с който беше ремонтирал разни неща у дома. По дръжката му щеше да има негови отпечатъци и ДНК. Дарил го пусна до Марая.
Изправи се и намери края на найлона, върху който лежеше Марая, откъсна го от тиксото, с което беше закрепен за пода, коленичи и уви тялото на Марая в него. Като коледен подарък. После се надигна и отиде до входната врата. Отвори я, прокара ръка в ръкавица по гърдите си и размаза малко кръв по външната страна. Върна се вътре и внимателно свали гащеризона и маската. Пъхна ги заедно с ръкавиците в плик, който натика в джоба на якето си.
Преди да излезе от къщата, угаси лампите. Качи се в колата си, подкара по алеята и спря в края ѝ. Извади от багажника тежък чук и се приближи към пощенската кутия. Един замах щеше да е предостатъчен. Чукът улучи основата на дървения стълб и пощенската кутия падна в прахта. Отстрани щеше да изглежда така, сякаш някоя кола не е взела правилно завоя и я е съборила. Дарил прибра чука в багажника си и влезе в колата.
В този момент не изпитваше нищо към Марая. Мъртва. Увита в найлон. Вярваше, че всичко се случва по някаква причина. Дори убийството. Точно в този момент Дарил имаше двайсет милиона причини да убие Марая.
22
Големия Бил Бюканан лапна последния залък от своя сандвич с пастърма и го преглътна със студена кока-кола. Оригна се веднъж, върна кутийката в пластмасовия държач и погледна към морето. Засега диетата му не се развиваше според плана на жена му. През шестте седмици, откакто му поставиха стенд в артерията, беше отслабнал с повече от седем килограма. Безспорно се чувстваше по-добре. Вече не се задъхваше по стълбите и благодарение на разширената артерия и на лекарствата беше станал почти нов човек. Но предишната седмица се беше върнал на работа и вече сигурно беше качил килограм и половина, два.
Като служител на американските пощи той разполагаше с много време, през което никой не го следеше. Ходенето беше полезно за него, затова вече не катереше с микробуса стръмната Корбин Стрийт. Обядваше със салатата, която жена му приготвяше всяка сутрин, и изпиваше бутилка вода. През ден добавяше към салатата и сандвич от деликатесния магазин на Пийт, кока-кола и пликче с чипс. Лесно оправдаваше удоволствието — смяташе, че катеренето по склона и по-голямата му активност компенсират допълнителните калории. Позволяваше си да вярва в тази фантасмагория.