Веднага разбра, че Дарил е специален. Това облекчи вината ѝ. Чувстваше се жива, когато са заедно. Животът се случваше в момента. А в брака си Марая очакваше много от нещата да се случат в бъдеще — когато съпругът ѝ не е толкова зает, когато положението се поуспокои, когато той има време. Дарил винаги имаше време за нея. Не пропускаше да вдигне, когато тя му се обаждаше. Винаги плащаше сметката в мотела и никога не се оплакваше, ако тя не му звънеше с дни.
Освен това в него гореше огън. Усещаха се свързани в миговете на безмълвна прегръдка. Марая се чувстваше едновременно в безопасност и в опасност. Той ѝ даваше нещо, което тя не получаваше от съпруга си — топлота. Помежду им имаше непосредствена, силна, почти космическа връзка. Той я караше да се чувства на двайсет и една — безразсъдна, развълнувана, закриляна и обичана.
Колата описа рязък завой, канарите се отдръпнаха и се показа океанът. Пред тях бяха предградията. Две години преди това Марая беше седяла в новото мазерати на съпруга си на същото това шосе на път за града, след като бяха направили първия оглед на къщата. Докато минаваха покрай големите домове в покрайнините и покрай клуба и после, когато паркираха на главната улица, тя си мислеше, че би могла да изгради живот тук. Мястото притежаваше очарованието на отминала епоха и беше толкова спокойно. Съпругът ѝ сплете пръсти с нейните, усмихна се и каза: „Тук ще бъдем щастливи“.
Известно време наистина бяха щастливи. Той ремонтира къщата с месеци и я боядиса в цвят по свой избор. Когато приключи, започна да отсъства по-продължително. Делови пътувания с клиенти. Голф с приятели в неделя. Когато се прибереше, беше твърде изморен дори за да опита ястията, които тя приготвяше. Не беше страхотна готвачка, но се стараеше, а той не го оценяваше. Старомодното и приятно спокойствие на крайморския град скоро изгуби очарованието си. И животът ѝ се промени. Стана самотен. Марая се почувства зарязана насред нищото.
В Порт Лоунли имаше два бара. Марая беше посещавала и двата само по веднъж.
Единият се казваше „При Кларънс“ и в него свиреше застаряващ пианист, който чрез пианото си сякаш търсеше път за бягство и отчаяно се мъчеше да се отърве от миризмата на дезинфектант и авокадо. Там мохитото струваше дванайсет долара.
В другия бар не знаеха какво е мохито, а ако видеха авокадо, сигурно щяха да го използват като мишена. Сервираха два вида алкохол — бира и бърбън. Но когато там се организираше дамска вечер, барманът понякога избърсваше прахта от бутилка текила.
Местните предпочитаха второто заведение и обикновено бяха единствената му клиентела. От време на време група богати младежи попадаха случайно в бара и след няма и трийсет секунди си тръгваха. Табелата отпред гласеше „Бар Барни“. Барни беше починал преди двайсет и пет години и ако се съдеше по вонята откъм тоалетните, може и да беше погребан под плочките.
Дарил спря пред „Бар Барни“ и Марая го хвана за ръка, докато влизаха, защото нямаше никаква вероятност някой от кънтри клуба да ги види заедно тук. Тамошната префърцунена тайфа не припарваше до „Бар Барни“. Местните жители на Порт Лоунли обслужваха богаташите с вили тук, които не оставяха големи бакшиши и не общуваха с персонала.
Заведението беше празно, ако не се брояха неколцина редовни клиенти, седнали на бара. Марая се настани на маса в единия ъгъл, а Дарил отиде да купи питиетата. Вътре беше тъмно. На отсрещната стена бръмчеше неонова реклама на „Бъдуайзър“, а няколкото лампи, които все още имаха крушки, се мъчеха да хвърлят светлина към Марая.
След кратки преговори със застаряващия барман Дарил донесе две текили, съпроводени с две бири „Милър“.
— Разбирам, че е голяма бъркотия, но би трябвало да се радваш — отбеляза Дарил, докато се настаняваше на кожената седалка до Марая.