Флашката беше символ на този бъдещ живот. Искаше му се да я запази.
Следобед потеглиха. Дарил управляваше яхтата. Пол седеше на задната палуба, зад кокпита. След мълчание, продължило около един час, Дарил се провикна:
— След три часа ще стигнем Маями. Ще заредим и ще потеглим от там. Когато се съмне, би трябвало да сме близо до Кайманите.
Няколкочасовото взиране в тила на Дарил помогна на Пол да се съсредоточи. Нуждаеше се от него, за да си прибере парите. Нямаше да се справи сам. И все пак понякога се навеждаше напред и попипваше малкия нож в задния джоб на джинсите си. Това беше второто нещо, което взе със себе си. Тайно допълнение към иначе оскъдния му багаж. В кухнята беше действал светкавично и тихо, отворил беше чекмеджето и беше избрал остър нож, който да се побира в джоба му. Дарил не забеляза нищо — проверяваше изправността на яхтата.
Пол се замисли как Дарил беше повредил неговата яхта, а после беше влязъл в ролята на негов спасител. Замисли се за живота, който можеше да има с Линдзи, за последните ѝ минути на тази земя. Зъбите му изскърцаха, мускулите на челюстите му запулсираха. Замисли се за Марая. Какъв ужас беше преживяла заради този изрод! Прииска му се да извади ножа от джоба си и да го забие в тила му. И да завърти острието.
После още веднъж.
Да усети как между пръстите му се стича топла кръв.
Само парите го възпираха да убие Дарил още сега. И ужасяващата мисъл какво би станало, ако не уцели с ножа…
Не, реши да почака. Само един ден. Вземеха ли парите, щеше да намери начин да го ликвидира. Налагаше се.
Защото, щом парите напуснеха банката и се озовяха в ръцете на Пол, Дарил също щеше да се опита да го убие. А той имаше пистолет, нож, превъзхождаше го по ръст и тегло. И беше умен, кучият му син. Само че, когато парите вече бяха на борда, щеше да се отпусне. Не знаеше, че Пол е наясно с истинската му самоличност. А това осигуряваше на Пол предимство. Щеше да го изчака да се разсее с нещо, докато управлява яхтата, и тогава да го нападне. Ако Дарил от своя страна се готвеше да го убие, което явно беше така, щеше да изчака да приберат парите и яхтата да е в открито море. Тогава щеше да извади пистолета. Ако Пол успееше да го докопа преди това, всичко щеше да е наред. Не можеше да избяга без парите. Без тях с него беше свършено.
Яхтата заподскача покрай брега, катерейки вълните от транспортните кораби и пътническите лайнери. Двигателят виеше, корпусът шумно се стоварваше в браздите между вълните, а мирисът и вкусът на морето добиха зловещ оттенък в съзнанието на Пол.
На следващия ден един от двама им щеше да убие другия. Не е дреболия да отнемеш живот. Пол никога не беше изпадал в това положение. А сега от всичко на света най-много искаше да възпре този убиец. Представяше си как прикляка над тялото му, докато животът бавно гасне в очите на убиеца. Тогава щеше да се приведе и да му прошепне, че още от самото начало е бил наясно с плана му. Че е знаел кой е Дарил и е планирал да го убие.
Заради Марая. Заради себе си.
Заради Линдзи.
Преди да отплават, попита Дарил дали може отново да прегледа новините, за да се осведоми за състоянието на Марая. Дарил се смили, той потърси, но не намери нищо.
Важно беше Марая да се оправи. Нещо хубаво трябваше да се роди от толкова много мрак. Пол се вторачи в гърба на Дарил.
Висок, слаб. Мускулестите вдлъбнатини по гърба му бяха идеалната мишена. Пол започна да планира как ще го направи.
Къде ще забие ножа.
Слънцето вече залязваше. В далечината се появиха светлини. Маями. Спирка за презареждане.
Когато стигнаха до яхтеното пристанище, Пол вече имаше план.
43
Съдия Грифит, мъж на седемдесет и четири години, който подписваше каквото му пъхнат под носа от шерифството, подписа заповедта за обиск и другите документи, които Доул постави върху бюрото му. Доул се намираше в къщата на съдията, в личния му кабинет, дойде в определен от него час, а почитаемият Грифит не прочете и една дума.
Нито погледна снимките, които Блох беше направила в къщата на Дарил.
Съдията дори не изслуша Доул. Въведе го в къщата, после в кабинета, видимо доволен да се откопчи за кратко от съпругата си. Доул няколко пъти се беше виждал с нея и винаги с радост напускаше компанията ѝ. Госпожа Грифит беше много приказлива. Не си затваряше устата. Освен това беше гръмогласна. Дребна като птиче, а с език като ветрогенератор. За късмет, в момента тя беше на горния етаж.