— Трябва ми костюм.
— За какво? Скоро няма да ходим на прием — възрази Дарил.
— Бил съм в банката седем-осем пъти. Винаги елегантно облечен. Там всички са с костюми. Не съм неблагодарен и не искам да те обиждам, но с тези джинси и тази риза изглеждам като беглец.
Дарил го измери с очи през рамо.
— Няма да имаме втори шанс. Всичко трябва да бъде идеално, когато стигнем на Големия Кайман.
— Именно — отговори Пол.
Закотвиха яхтата и Дарил плати на началника на пристанището в брой за престоя и за горивото, добави и една петдесетачка заради късното им пристигане. Пол стоеше зад него и не говореше, скрил лице под една от бейзболните му шапки.
Десет минути по-късно бяха на улица, пълна с барове, ресторанти и нощни клубове. Жегата в Маями беше още по-страшна, а вятърът откъм брега изобщо не помагаше срещу влагата. Потяха се, бяха гладни и изморени. Пред всеки ресторант ухаеше на ароматни подправки и на дим от пури, вътрешните дворове бяха пълни с хора, които вечерят. Щяха да хапнат по-късно.
Дарил махна на такси, което ги заведе в денонощен търговски център. След цял ден на слънце и влагата на Маями, която изпълваше въздуха, климатизираният мол беше блаженство. Намериха магазин за конфекция — не много лъскав, но доста приличен. Пол внимателно си избра синя памучна риза и светлосив еднореден костюм. Намери си чифт евтини кафяви обувки, които на пръв поглед изглеждаха скъпи. Чифт сиви чорапи завършиха ансамбъла. Не му трябваше вратовръзка. Небрежно- елегантният стил беше най-подходящ.
Занесе дрехите в пробната и ги облече. Огледа лицето си в огледалото. Почти седмица не се беше бръснал. Няколко месеца по-рано реши да си пусне къса брада, каквато беше модерна сега. Марая му каза, че с нея изглежда нечистоплътен. Трябваше да си купи самобръсначка и пяна за бръснене. Може би някаква козметика за коса.
Остана доволен от костюма, съблече го, внимателно окачи всички дрехи и излезе от пробната.
Дарил стоеше пред нея, все едно чакаше партньора си.
Пол избра чифт черни джинси, черно спортно сако, шапка с периферия и бяла риза за Дарил, който занесе дрехите на касата, плати в брой и двамата си тръгнаха. Вечеряха мълчаливо в „Макдоналдс“, сложили торбите с покупки в краката си. Не взеха такси до яхтата, тръгнаха пеша, за да може Пол да се отбие в някоя дрогерия и да купи пакет самобръсначки за еднократна употреба, гел за коса и пяна за бръснене.
Деветдесет минути след като пуснаха котва на пристанището, пак потеглиха в нощта сред отраженията от светлините на Маями във водата. Щяха да пристигнат на Големия Кайман преди пладне. Пол се премести в задната част на яхтата, сгуши се на пейката и се опита да заспи. Беше изтощен и с всяка следваща миля сякаш се отдалечаваше от себе си. Всичко му се струваше като сън, но свръхреален. Сетивата му бяха изострени докрай. Усещаше всеки мирис, очите му привикнаха с мрака, а тялото му — с поклащането на яхтата, когато се блъснеше във вълна. Това не беше животът на Пол. Беше изпитание. Странна и смъртоносна игра, в която беше въвлечен по принуда. Не си представяше какви ще бъдат последиците, ако нещо се обърка.
Мислите му се насочиха към Марая. Сега той знаеше какво ѝ е причинил. Тя беше едно от най-хубавите неща в живота му, осквернено от лъжите му. Пол не можеше отново да бъде с нея. Невъзможно беше. Ако преживееше следващите двайсет и четири часа, щеше да се опита да оправи нещата. Закле се. Съвсем сериозно. Ако не го беше срещнала, Марая нямаше да стане жертва на това нападение. През последните двайсет години Пол нито веднъж не се беше молил. Но сега долепи длани и зашепна молитва за Марая. И за себе си.
Запита се дали може да се моли за смъртта на мъжа, който управляваше яхтата.
Ако имаше Бог, дано да бе отмъстителен!
45
Доул знаеше, че не е нужно да предупреждава Оукс за обиска.
Но нямаше проблем да го направи. Вършеше всичко по правилата. Дори ако бяха наглед безсмислени, той знаеше, че дори най-дребното нарушение може да се обърне срещу него.
— Дарил Оукс, ние сме от шерифството на Порт Лоунли. Имаме заповед за обиск на къщата. Отвори или влизаме! — провикна се той.
Изчака. Преброи до десет. Кимна на Блох.
Тя взе Големия черен ключ. Така наричаше Доул петнайсеткилограмовия стоманен таран, който шерифството беше използвало два-три пъти, откакто го беше купило. И винаги го поверяваха на Блох. Доул нямаше сила. Тя замахна, пристъпи напред и прицели удара отдясно на ключалката.