Не го направи. Преди да натисне копчето, телефонът му отново завибрира. Търсеха го от непознат номер.
Вдигна, изслуша какво му казват, благодари и отговори:
— Веднага идвам.
Блох чакаше с купчина книги от библиотеката на Дарил в ръка.
— Ще получим архивиран файл с данните от телефона на Марая. И още по-добра новина — обадиха се от болницата. Тя се е събудила.
46
Пол за пръв път пристигаше на Големия Кайман с яхта. Пътуването му отне много повече време, отколкото със самолет, но поне не се набиваше на очи. Той използва времето мъдро, изми косата и тялото си на малката мивка в каютата, избръсна се и сложи гел на влажната си коса.
Изглеждаше и миришеше като човек за пръв път след потъването на яхтата му. Нямаше търпение да облече костюм и да добави последните щрихи, когато пристигнат. А дотогава щеше да се наслаждава на гледката. Въпреки положението, в което се намираше, красотата наоколо привлече вниманието му. За Пол това беше раят — пъстрите островни птици, които кръжаха над главите им, стадото делфини, които сякаш водеха яхтата към пристанището, мирисът на прясна риба и печено месо по скарите на самия бряг.
Пристигнаха в Джордж Таун и Пол усети позната тръпка на вълнение.
Преоблече се, докато Дарил привързваше яхтата. Приятно щеше да му бъде да излезе навън, да се махне от вонята на своя смъртоносен спътник. Мисълта за Дарил не го напускаше нито за секунда. Дори докато се преобличаше, се постара да го следи непрекъснато през прозорците на каютата. Пъхна малкия нож в джоба на сакото си.
Щом Дарил се качи отново на яхтата, Пол се дръпна от сака му и от прозореца. Явно го беше направил твърде рязко и Дарил бе забелязал това, защото поведението му рязко се промени. Вече не го изпускаше от очи.
Пол беше приключил с обличането. Костюм и риза, обувки с кожена подметка. Излезе от каютата и я отстъпи на Дарил.
Запъти се към бакборда, като се държеше за обезопасяващите метални пръчки на покрива на каютата. Обърна се е гръб към нея, та Дарил да не го вижда през прозорците. Чу как ботушите му тупнаха на пода и тогава нехайно изхвърли всички патрони, които беше извадил от четиресет и петкалибровия му пистолет. Те цопваха тихо във водата и потъваха. Когато изпразни джобовете си, Пол се върна вътре.
Точно навреме.
Дарил дръпна ципа на сака, извади пистолета и се приготви да провери патронника.
— Чакай, остави това тук — властно каза Пол. Дарил замръзна и го погледна. — Не може да го внесеш в банката, а няма къде да го оставиш отвън. Остави го тук.
Дарил въздъхна, пъхна пистолета обратно в сака си като смутен тийнейджър, изправи се и изпъна сакото си.
— Как изглеждам? — попита.
— Изглеждаш… идеално — отговори Пол.
Отидоха с такси до Първа национална банка на Големия Кайман на Елджин Авеню. Властите на острова знаеха, че банковият туризъм е една от главните атракции, затова повечето банки имаха офиси на „Елджин“. Беше широка четирилентова улица с палми, които шумоляха над бентлитата и фераритата, паркирани под тях. Вятърът в палмовите листа напомняше на Пол шумоленето на пачка банкноти от хиляда долара, която разтваряш като ветрило. Сладостен сух звук. Успокоителен, но и екзотичен.
Пол изкачи стълбите пръв, следван на няколко крачки от Дарил.
От двете страни на стъклената врата имаше мраморни колони. Още отвън се виждаше пъстрата мозайка на пода с формата на остров. Сякаш надуши и уханието на ваниловия ароматизатор на въздуха, миризмата на кожените кресла и едва доловимия дъх на гнило, просмукал се навсякъде на острова.
Преди много години Пол избра внимателно банката. Замисли се за това сега, когато отвори стъклената врата и я задържа да мине Дарил.
Новите му обувки отекнаха по пода. Спомни си първото си посещение. Тогава разбра, че е направил правилен избор.
Първа национална банка на Големия Кайман имаше разнообразна клиентела: филмови магнати от Холивуд, строителни предприемачи, управители на хедж фондове, двайсет процента от наркобароните по света, повечето незаконни търговци на оръжие и три от най-големите благотворителни организации на планетата.
Гарантирана поверителност. Абсолютна сигурност. Нулеви данъци.
Трите вълшебства на банкирането за свръхбогатите.
Не можеше да се добереш до сметка тук, ако не внесеш поне пет милиона. Банката имаше разумни такси, а в замяна клиентът не дължеше никакви обяснения. Взема те лимузина от пистата, кара те тук и остава на твое разположение, докато не решиш да си заминеш. Този път нямаше лимузина за Пол.