Този път пристигаше скромно.
Нямаше каси, само рецепция със служителка, която поздравява сърдечно, и петима тежковъоръжени охранители в помещението.
Не можеше да не забележиш тези мъже в черни костюми, изопнати над бронежилетките, с автомати в ръка. Набиваха се на очи. Дори в ъглите. Пол знаеше, че Дарил също ще ги забележи. Вдигна глава и огледа позлатения купол на салона.
Много му допадаше, че банката поверява сигурността си на автомати, а не на охранителни камери. По стените нямаше нито една камера, никъде. И Пол разбираше логиката. „Калашников“ е по-надеждна защита от „Кодак“. А клиентите на банката много държаха на поверителността на всичките си дела. Пол чуваше стъпките на Дарил зад гърба си — отклониха се наляво към кожените кресла до стената.
Пол се приближи към управителката. Висока и доста строга на вид. Черната ѝ коса беше изопната назад, а големите ѝ кафяви очи изглеждаха така, сякаш ластикът на косата ги опъва и разтяга цялото ѝ лице в налудничава, но доволна усмивка. Беше облечена с лилав костюм от туид и виолетова риза. Цветовете на банката.
— Здравейте. С какво да помогна? — попита тя.
— Бих искал да изтегля една сума — отговори Пол.
— Разбира се, господине. Въведете кода си на таблета.
Пред Пол имаше устройство, подобно на айпад. Той въведе кода си. Появи се информацията за сметката му.
Той се опита да преглътне, но установи, че не може. Гърлото му се стегна, гърбът му плувна в пот.
— Опасявам се, че има проблем, господине. Трябва да повикам мениджъра за работа с клиенти. Той ще ви обясни — каза тя и вдигна телефона.
Минаха цели трийсет секунди, докато Пол си даде сметка, че нервно потупва с крак по пода. Вече не владееше нервите си.
Знаеше, че трябва да запази спокойствие. Само така щеше да се получи.
От дъбовата врата зад рецепцията се появи банков мениджър и приближи към тях.
— Господине, има малък проблем — обясни мениджърът. Представи се като господин Алейн. — Опасявам се, че получихме заповед за запориране на тази сметка. Обикновено в подобни случаи успяваме да проявим известна гъвкавост, но не и този път. Нищо не мога да направя — извини се той.
— О, можете — настоя Пол.
Вътрешно крещеше, но външно изглеждаше просто леко развеселен, когато се обърна и повика Дарил на помощ. Очите на охранителите проникваха през кожата му като лазери.
Помнеше как като много млад му се струваше, че времето тече адски бавно. Асансьорът се качваше на втория етаж цяла вечност. Докато лежеше в леглото и не можеше да заспи, броейки секундите, му се струваше, че е минал цял час, а погледнеше ли часовника, бяха минали само десет минути. Пък и домашните си сякаш пишеше цяла нощ, а не половин час.
Само че нищо, абсолютно нищо не отнемаше толкова много време, колкото отне на Дарил да измине шестте метра между кожените кресла и рецепцията.
Животът на Пол беше в ръцете на човека, когото ненавиждаше най-силно на света.
47
— Кръгла нула — отбеляза Блох и включи сирената и лампите на патрулната кола.
Пътуваха към Бей Сити. Тя проговори за пръв път от един час.
А според шериф Доул беше излишно да го казва.
Бяха изтърбушили цялата къща. И не намериха друго освен книгите. Никаква следа, нищо, което да свързва Оукс с Пол или с Марая Купър. Книгите бяха интересни и Доул усещаше, че Блох продължава да премисля значението им. Беше напълнила с тях половин дузина пликове за веществени доказателства, но сами по себе си те не бяха доказателство за нищо, освен може би за лош вкус или за нездрава мания. Ако намереха нещо непоклатимо, един добър прокурор би могъл да използва и книгите пред съдебните заседатели.
— Може би има нещо на телефона на Марая — каза Доул.
Той съзнаваше, че се хваща за сламка. Подпря се с ръка на таблото, когато Блох рязко натисна спирачката. Светофар. Тя намали, после се включи в движението по Джонстън Авеню под съпровода на гневни клаксони.
Отпред се появи болницата. Доул нямаше представа дали състоянието на Марая ще ѝ позволи да отговаря на въпроси и дали изобщо допускат посетители в стаята ѝ. Второто нямаше значение, защото не можеха да му попречат да говори с нея. Да си шериф си имаше своите предимства, а едно от тях беше професионалната услужливост на колегите му от Бей Сити, благодарение на която нямаше да му откажат достъп до стаята ѝ.
Доул не желаеше да притиска Марая. Знаеше, че ще бъде много уязвима. Вероятно дори нямаше да е на себе си. Може би никога нямаше да си спомни нападението и той се беше примирил с този факт. Вече беше чувал за подобни случаи. Някои неща са твърде болезнени и човешкото съзнание не ги съхранява. Налага се да бъдат изключени, в противен случай ще плъзнат в гостоприемника си и ще го унищожат. Човешката памет бе създадена и да помни, и да забравя. Факт, с който шериф Доул беше прекрасно запознат. Той вече не помнеше лицето на Идън от времето, преди да се разболее. Помнеше обаче фигурите на плочките върху болничния под, вонята на химикалите, които ѝ вливаха, хлътналите жълтеникави бузи, които разтегляха устните в усмивка, когато го съзреше до леглото си. Не можеше да забрави и подпухналото тебеширенобяло тяло на Линдзи във водата, нито нощите, през които я беше търсил. Паметта можеше да бъде и проклятие.